Дейвид Балдачи – Еймъс Декър: Абсолютната памет кн.1



На Том и Пати Масиаг:

Вървете и се забавлявайте.

Заслужили сте си го!


1

Еймъс Декър щеше да запомни завинаги зловещите сцени на трите убийства, оцветени в най-ярките и парализиращи нюанси на синьото. Картините изникваха най-неочаквано и го пронизваха като остриета от ослепителна светлина. Никога нямаше да се освободи от тях.

Полицейското наблюдение, което бе провел, се оказа дълго и безполезно. Подкара към къщи с надеждата да подремне няколко часа, преди отново да застъпи на смяна. Спря на алеята пред скромната си двуетажна къща с винилова облицовка. Бе построена преди двайсет и пет години и той щеше да я изплати след още толкова. Беше валяло и когато подметките на огромните му обувки докоснаха земята, те се хлъзнаха леко преди сцеплението с мокрия паваж. Декър затвори тихо вратата на колата, тъй като знаеше, че в този късен час всички вътре спят. Влезе през входа до кухнята, където имаше и втора мрежеста врата против насекоми.

Посрещна го очаквана тишина. Макар че беше прекалено тихо, което тогава не му направи впечатление и по-късно се запита защо. Това бе една от многото грешки, които допусна в онази нощ. Спря в кухнята да си налее чаша вода. Изпи я на един дъх, остави чашата в мивката и тръгна към съседната стая.

Подхлъзна се отново и този път едрото му тяло се сгромоляса на пода. Не за пръв път падаше на него. Сега обаче причината не беше излъсканият паркет. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и той видя, че дланите му са червени. Изцапани с кръв. Откъде се бе взела тази кръв?

Изправи се и влетя в съседната стая.

На пода лежеше Джони Сакс, братът на жена му. Беше едър и широкоплещест като него. Декър коленичи и се надвеси над лицето му. Гърлото на Джони бе прерязано от ухо до ухо. Беше безсмислено да проверява имали пулс.

Именно в този момент трябваше да извади телефона си и да набере 911. Знаеше, че трябва да го направи. Знаеше, че не бива да остава на местопрестъплението, за да не унищожи някоя улика. Заради насилствената смърт на Джони домът му се бе превърнал в нещо като музей, където не биваше да се пипа нищо, нищичко. Това крещеше професионализмът му.

Но когато погледна към стълбите, паниката го връхлетя като огромна вълна и удави всяка разумна мисъл. Усещането, че животът му е лишен от смисъл, го прониза до мозъка на костите. Хукна нагоре и обувките му зашляпаха в кръвта, която бе започнала да се съсирва.

Унищожаваше важни следи, съсипваше доказателства, които не би трябвало да докосва дори. Пет пари не даваше.

Вземаше стъпалата по три наведнъж. Дишаше тежко. Сърцето му се блъскаше в гръдния кош. Цяло чудо бе как ребрата му го удържаха да не изскочи навън. Умът му бе парализиран, но тялото му се движеше по своя собствена воля.

Втурна се към първата врата вдясно. Дори не посегна към пистолета си, защото изобщо не допускаше, че убиецът може да е още тук и да го чака.

Бутна вратата с рамо и се огледа трескаво. Нищо.

В следващия миг замръзна на прага. На светлината от нощната лампа се виждаше босо стъпало, което се подаваше иззад леглото.

Познаваше това стъпало. Беше го държал в ръцете си, беше го масажирал и галил толкова години. То бе дълго, тясно и все още изящно. Вените отстрани, мазолите отдолу, вторият пръст по-дълъг от палеца, ноктите, лакирани в червено, всичко си бе същото, само че... не трябваше да стърчи над матрака толкова неестествено. Това означаваше, че тялото й лежи на пода, което бе съвсем нелогично, освен...

Пристъпи към далечния край на леглото и сведе поглед.

Касандра Декър - Каси за всички и най-вече за него - го гледаше от пода на спалнята. Е, „гледаше“ едва ли бе точната дума. Той пристъпи сковано напред, наведе се бавно. Коленете на джинсите му се намокриха от кръвта наоколо.

Нейната кръв.

Вратът й бе чист, по него не се виждаха наранявания. Но на челото й имаше огнестрелна рана. Декър знаеше, че не бива да го прави, но протегна ръка, вдигна главата й от пода и я притисна към гърдите си. Дългата й смолиста коса се разпиля по ръката му. Раната на челото й бе почерняла, а кожата по краищата бе опърлена от високата температура на куршума.

Контактна рана, предшествана от целувка на дулото, продължила само секунда, преди изстрелът да сложи край на живота й. Дали в това време бе спала? Или се бе събудила? Как ли бе понесла ужаса при вида на убиеца, надвесен над леглото й? Това бяха въпросите, които си задаваше, докато прегръщаше съпругата си за последен път.

Положи я на същото място, където я бе открил. Впери поглед в лицето й, което сега бе бледо и безжизнено, а дупката в средата на челото й щеше да се превърне в последния му спомен от нея, нещо като точка, поставила края на изречението... края на живота й, на всичко.

Декър се изправи на вдървените си крака и, олюлявайки се, тръгна към единствената друга спалня на етажа.

Този път не блъсна вратата с рамо. Нямаше нужда да бърза. Знаеше какво ще открие. Не знаеше само какъв метод е избрал убиецът.

Първо нож, после пистолет.

Не я завари в спалнята, което означаваше, че е в банята до нея.

Лампата на тавана хвърляше ярка светлина. Убиецът очевидно бе искал Декър да види последната ужасяваща сцена съвсем ясно.

Тя седеше върху тоалетната чиния. Коланът на хавлията й бе завързан за казанчето, в противен случай тялото й щеше да падне.

Пристъпи напред. Не се хлъзна. Нямаше кръв. Не видя никакви рани по тялото на своето малко момиченце. Но когато се приближи, забеляза следите от спуканите кръвоносни съдове по врата й, грозни и безформени като изгаряния. Вероятно бе използвал колана. А може би ръцете си. Декър нямаше представа, а и какво значение имаше? Смъртта от задушаване не идваше без болка. Тя настъпваше бавно и мъчително. Бе ужасяваща. Дъщеря му се бе взирала в убиеца, докато той бе отнемал живота й. Само след три дни Моли щеше да навърши десет. Вече бяха организирали тържеството, поканите бяха изпратени, подаръците купени, шоколадовата торта поръчана... Той си бе взел свободен ден, за да помогне на Каси, която работеше и вършеше почти всичко у дома, защото Декър не стоеше зад някое бюро от девет до пет, съвсем не. Често се шегуваха по този повод. Какво знаеше той за истинския живот? За пазаруването в супермаркета? За плащането на сметките? За воденето на Моли на доктор?

Нищо. Абсолютно нищо.

Седна на пода пред мъртвата си дъщеря и кръстоса дългите си крака по начина, по които тя обичаше да седи - така, че всяко стъпало да опре във вътрешната част на срещуположното бедро. Поза лотос, каза си той. Или нещо подобно. Нямаше представа защо през главата му премина подобна мисъл. Осъзна, че сигурно изпада в шок.

Очите й бяха широко отворени, взираха се в него, но не го виждаха. Като очите на майка й. Никога повече нямаше да го види.

Декър седеше на пода и се поклащаше леко напред-назад. Той също се взираше в Моли и също не я виждаше.

Това е. Нищо не ми остана. Не мога да живея без тях. Не мога.

Извади деветмилиметровия пистолет от кобура на кръста си, издърпа назад затвора и вкара патрон в цевта. Стисна го с две ръце. Хубав малък пистолет. Достатъчно точен, с достатъчно възпираща мощ. Никога не бе стрелял по човек. Макар да бе искал.

Впери поглед в дулото със стоманения мерник над него. Колко ли куршума бе изстрелял на полигона? Хиляда? Десет хиляди? Е, добре, тази вечер нямаше да пропусне!

Отвори уста и налапа дулото, завъртя го така, че куршумът да полети нагоре и да сложи мигновен край на всичко. Показалецът му обхвана спусъка. Погледна към Моли. Изведнъж се почувства неловко, вдигна оръжието и го опря в дясното си слепоочие. Стисна очи, за да не я гледа. Показалецът му отново докосна спусъка. Само трябваше да го натисне, докато стигне до точката, от която нямаше връщане. Нямаше да почувства нищо. Мозъкът му щеше да умре, преди да успее да съобщи на останалата част от тялото му, че се е самоубил.

Натисни го, Еймъс. Няма да загубиш нищо, защото нищо не ти е останало. Те са мъртви... Няма ги вече.

Държеше пистолета и се питаше какво ще каже на своето семейство, когато отново се съберат заедно.

Съжалявам?

Простете ми?

Толкова ми е мъчно, че не успях да ви предпазя? Трябваше да си бъда у дома и да ви защитя?

Притисна пистолета още по-силно и дулото се вряза в кожата му. Появи се капка кръв, която попи в побелелите му коси, а те несъмнено бяха станали по-бели за последните минути.

Не се нуждаеше от допълнителна смелост, за да го направи. Нуждаеше се, при това отчаяно, да постигне идеалния баланс. Но можеше ли да има баланс в отнемането на собствения живот?



По книгам: А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Ы Э Ю Я [EN] [0-9]
По авторам: А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Э Ю Я [EN] [0-9]
По сериям: А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Э Ю Я [EN] [0-9]

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: