read2read.net / Детективы / Шпионский детектив / Проза / Контркультура / Наука / Культурология / Юмор / Юмор / Пелевин В. / Книга «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)»


Виктор Пелевин
Ананасов компот за прекрасната дама
Войн@ и Мiр

I част. Богове и механизми

Авторът не споделя непременно религиозните, метафизичните, политическите, естетическите, националните, фармакологичните и другите оценки и мнения, изказани от образите в книгата, от лирическите герои и от фигурите на разказвачите в нея.

Операция Burning Bush

I’m the little Jew who wrote the Bible.1
Ленард Коен

(обратно)

Да знаете, казвам се Семьон Левитан. Роден съм и съм израснал в Одеса, на пета станция на Големия фонтан. Живеехме съвсем до морето в сталински апартамент от края на трийсетте години, с който моето семейство се бе сдобило заради краткотрайна и недотам искрена близост с режима. Това беше просторно и светло жилище, но в простора и светлината му осезаемо присъстваше неизразимият съветски ужас, с който бяха пропити всички сгради от онова време.

Моето детство обаче беше щастливо. Водата в морето беше чиста (макар че тогава я наричаха мръсна), трамваите се движеха без прекъсване и никой в града не знаеше, че вместо английски език децата трябва да учат украински — затова ме изпратиха в специализирано училище с английски. По странно съвпадение в училищното фоайе висеше репродукция на картината „Над вечния покой“, дело на един от великите ми съфамилници — Исаак Левитан.

Аз нямам отношение към този художник. Затова пък, ако се вярва на родителите ми, съм далечен роднина на знаменития съветски радиоговорител Юрий Левитан, който през четирийсетте години е чел по радиото сводките на информационното бюро. Много е възможно точно гените да са ми подарили силен и красив глас с „тайнствен сребристо-нощен тембър“, както се изрази учителката ми по музика в училище, която неуспешно ме учеше да пея.

Не съм виждал документални свидетелства за тази роднинска връзка — у нас не са се запазили никакви архиви. Но семейното предание принуди мама да купи цяла кутия със записи на Левитан на меки плочи, направени от стари рентгенови снимки. Подозирам, че същата тази монументална сянка на отразено величие беше заразила и баща ми, играча на преферанс, с поговорката: „Аз може да не играя, но следя резултата“.

Докато слушах равния, като че ли неприпряно ликуващ глас на Левитан, аз от дете се изумявах от силата му и се учех да й подражавам. Запомнях наизуст цели военни сводки и изпитвах странно, почти демонично удоволствие от това, че за няколко минути се превръщах в рупор на една сражаваща се империя. Постепенно овладях интонационните трикове на съветския говорител и понякога започваше да ми се струва, че съм същински чирак на магьосник — неукрепналият ми глас изведнъж се разразяваше с грохот от гръмоподобни думи, сякаш подкрепени от цялата танкова мощ на Централна Азия.

Родителите ми извънредно много се впечатляваха от моя имитационен талант. При другите хора нещата стояха малко по-сложно.

Работата е там, че родният ми език беше не толкова руският, колкото одеският. И мама, и татко говореха на вече практически отмрял русифициран идиш, който така бездарно имитират всички разказвачи на еврейски вицове. Може да се каже, че аз съм израснал в брадат и не много смешен виц, където изразът „колко струва тази риба“ звучеше като „скильки коштуе цей фиш“.

Този специфичен одески говор се беше впил толкова надълбоко в гласните ми струни, че всички по-късни опити да го преодолея се увенчаваха с неуспех (ще избързам напред и ще кажа, че дебелата сянка на идиша беше легнала не само на руския ми, но и на английския ми език). Затова макар и моите имитации на Левитан да звучаха напълно естествено за родителите ми, гостуващите от Ма-а-асква получаваха колики от смях. На мен пък провлеченото като карамелизирано мляко северно произношение ми се струваше непоносимо селско.

Лятно време ме пращаха на един странен пионерски лагер, разположен съвсем до къщи — той се помещаваше в сградата на интерната за глухонеми, които сигурно през лятото са откарвали на север. В спалното на пионерския лагер аз забавлявах по-силните и нахални момчета със скромната си дарба.

Трябва да кажа, че бях слаботелесно момче. Отначало родителите ми се надяваха, че ръстът и силата ми са заседнали само временно на някаква небесна митница и аз тепърва ще наваксам. Но горе-долу към шести клас окончателно стана ясно, че татко е създал не Голиат, а поредния Давид.

Неслучайно мъдрият Фройд казва, че анатомията е съдба. Моят имитационен талант се оказа единственият противовес на жестоката присъда на природата. Но все пак противовес имаше и главорезите и главатарите не ме биеха твърде често — аз знаех как да ги забавлявам.

Отначало просто рецитирах научени наизуст военни сводки, изпъстрени с диви географизми — те отекваха в тъмното спално помещение като непобедими азиатски заклинания. Но постепенно това стана скучно на слушателите ми и аз започнах да импровизирам. И ето тук се проявиха поразителните особености на моята магическа реч.

Всяка от страшните истории, които децата си разказват в тъмното, в мое изпълнение придобиваше друго качество — и плашеше даже онези, които обикновено се смееха на страхотии. Нещо повече, и най-простите думи, адресирани към другарите ми по спално помещение в тъмен час след отбой, изведнъж се изпълваха със зловещ многозначителен смисъл, ако ги изричах с гласа на Левитан.

Всеки етнограф, запознат с особеностите на евро-азиатското детство, знае, че в средата на подрастващите се спазват строги социални протоколи, чието нарушаване може да доведе до същите последици като незачитането на затворническите табута. Но моята вълшебна сила ме издигаше над подобни правила. В моменти на имперсонация аз можех, както се изразяваха тогава, да „плещя“ без каквито и да било последици, да говоря каквото си искам на когото си искам — и с това се примиряваха, сякаш почитаха вселилия се в мен дух. Разбира се, аз не си правех подобни експерименти в обичайната си хилава самоличност, след като в спалното станеше светло.

Впрочем имаше един досаден проблем — вече споменах за него. Някои момчета притежаваха имунитет срещу моята магия. Нещо повече, аз ги разсмивах. Обикновено това бяха московчани, донесени при нас от потоци арктически въздух.

Причината беше одеският ми говор — той им се струваше смешен и несъвместим със страховития смисъл на произнасяните думи. В такива моменти аз изпитвах нещо подобно на трагизма на поет, на когото леко фъфлене пречи да омае света с очарованието на истински гениалните си редове. Но московчаните сред слушателите ми бяха малко и някои от тях все пак падаха под ударите на тъмните крила на моя демон, затова аз не страдах особено от този проблем.

С един от московчаните даже се сприятелихме. Той се казваше Влад Шмига. Беше дебел мрачен младеж с много внимателни очи и вечно потна щръкнала коса. Ласкаех се, че е един от онези северняци, които не се смеят на говора ми, а и несъмнено се впечатляваше от таланта ми.

В него имаше нещо от военновременните детски домове, само че ти идваше да го наречеш не син на полка, а син на заградителния отряд. Любимият му епитет беше думата „мизерен“, използвана за всичко — от времето до киното. Освен това имаше необичайно хоби.

Той водеше досие за всяко момче от нашето спално — в дебела тетрадка, която държеше в торбата с мръсни дрехи под закрилата на няколко особено миризливи чорапа. На мен я показа скришом, докато пушехме едни много серт ростовски цигари в храстите до столовата. За мен там пишеше следното:

Семьон Левитан.

Притежава умението да говори с глас от задгробния свят, от което нощем те хваща страх. Може не само да те уплаши до насиране, но и да те утеши и вдъхнови. Следователно има уникална способност, близка до хипнозата. Способен е да се изразява красиво и дълбокомислено, така че се чувстваш като некултурен глупак, но когато се увлича, започва да говори бързо и със силен еврейски акцент. Тогава хипнозата изчезва.

Аз, разбира се, вече знаех всичко това за себе си, само го формулирах малко по-другояче. Но аз се познавах от цели дванайсет години, а Владик беше уловил в мен тази смислова същност само за няколко дни. Нещо повече, за този кратък срок той бе успял да направи същото и с останалите ми съседи по легло и това, разбира се, беше впечатляващо. Може би тъкмо тогава аз за пръв път разбрах, че освен мен на света има много други специфично надарени хора и че трябва да се гордея с дарбата си много предпазливо.

С Владик си писахме два-три месеца след лагера, после той искаше да дойде пак в Одеса, но не можа — и постепенно от нашето приятелство не остана нищо. Мисля, че все пак аз написах последното писмо, но не съм сигурен.


read2read.net / Детективы / Шпионский детектив / Проза / Контркультура / Наука / Культурология / Юмор / Юмор / Пелевин В. / Книга «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: