— Сара просто се тревожи за теб — каза извинително Ем. — И не разбира защо отказваш да използваш дарбите си, дори и само за да се защитиш.

Защото магията има цена, както вече им бях обяснила. Опитах се да го направя отново.

— Това е тънък лед, Ем. Днес ще се предпазя от вампир в библиотеката, утре ще се защитя от труден въпрос на лекция. Скоро ще започна да си избирам темите за изследвания според това как ще се приемат и ще кандидатствам само за стипендии, които съм сигурна, че ще получа. За мен е важно сама да си изградя репутацията. Ако започна да се възползвам от магии, нито един успех няма да е изцяло мой. Не искам да съм една от многото вещици от семейство Бишъп. — Понечих да разкажа на Ем за Ашмол, но нещо ме накара да спра.

— Знам, знам, скъпа. — Гласът на Ем беше като мехлем. — Напълно те разбирам. Но Сара все се притеснява за безопасността ти. Ти си единствената й останала роднина.

Пръстите ми се плъзнаха през косата и се спряха на слепоочията. Подобни разговори винаги ме караха да се сещам за мама и татко. Поколебах се дали да спомена и последната премълчана тревога.

— Какво има? — попита Ем, която с шестото си чувство усети безпокойството ми.

— Той знаеше името ми. Никога не съм го виждала, но той знаеше коя съм.

Ем се замисли.

— На корицата на последната ти книга има твоя снимка, нали?

Издишах шумно дълго задържания си дъх, който дори не си давах сметка, че бях затаила в дробовете си.

— Да. Това трябва да е. Колко съм глупава. Кажи на Сара, че я целувам.

— Непременно. И внимавай, Даяна. Английските вампири може и да не се държат така добре с вещиците като американските.

Усмихнах се, защото се сетих как Матю Клермон куртоазно ми се поклони.

— Добре. Но не се тревожете. Вероятно повече няма да го видя.

Ем мълчеше.

— Ем? — подканих я аз.

— Времето ще покаже.

Ем не беше толкова добра в предсказанията като майка ми, но нещо я ядеше. Беше почти невъзможно обаче да убедиш вещица да сподели бегло предчувствие. Нямаше да ми каже какво около Матю Клермон я тревожеше. Поне не още.

(обратно)

3.

Вампирът седеше в сенките на извитото продължение на моста край Ню Колидж Лейн, който свързваше двете части на „Хертфорд Колидж“. Бе опрял гръб в изтърканата каменна стена на една от по-новите сгради на колежа и вдигнал крака на покрива на моста.

Вещицата се появи. Движеше се учудващо уверено по неравната каменна настилка на тротоара пред Бодлианската библиотека. Мина под него и ускори крачка. Нервността й я правеше да изглежда по-млада и по-уязвима.

Значи това е невероятната историчка, помисли си той кисело и си преговори наум биографията й. Дори след като видя снимката й, очакваше Бишъп да е по-възрастна, като имаше предвид научните й постижения.

Даяна Бишъп вървеше изправена, раменете й не бяха приведени въпреки очевидната тревожност. Може би нямаше да е толкова лесно да я сплаши, както се бе надявал. Поне такъв извод си направи от поведението й в библиотеката. Срещна погледа му без следа от страха, който Матю бе свикнал да вижда в очите на тези, които не бяха вампири — а и на мнозина от собствения му вид.

Когато Бишъп зави зад ъгъла, Матю пропълзя по покрива до стената на „Ню Колидж“. Слезе тихо долу и се озова в колежа. Познаваше добре разположението и можеше да предположи къде е апартаментът й. Вече се бе скрил до една врата срещу нейното стълбище, когато Даяна се заизкачва.

Матю я следеше с поглед из жилището, докато влизаше от стая в стая и светваше лампите. Отвори прозореца на кухнята, остави го открехнат и изчезна.

Така няма да се налага да чупя прозореца и да отварям с шперц, помисли си той.

Втурна се през откритото пространство и започна да се катери по сградата, стъпалата и ръцете му безпогрешно намираха къде да се хванат по старата мазилка, помогнаха му и медният улук, и буйната лоза. От новото си място усети отчетливата миризма на вещицата и чу шумоленето на страници. Изви шия, за да надникне през прозореца.

Бишъп четеше. Забеляза, че лицето й изглеждаше различно, когато бе спокойно. Сякаш кожата й идеално се опъваше по черепа. Главата й бавно клюмна и тя се отпусна върху възглавниците с уморена въздишка. Скоро равномерното й дишане подсказа на Матю, че е заспала.

Отблъсна се от стената, вдигна крака и ги промуши през кухненския прозорец на вещицата. Отдавна не се бе катерил в жилище на жена. Но и преди го правеше рядко, и то само вследствие на увлечение. Този път причината беше много по-различна. Но ако някой го сгащеше, никак нямаше да му е лесно да обясни какво се случва.

Матю трябваше да разбере дали ръкописът на Ашмол още е у Бишъп. Не успя да претърси бюрото й в библиотеката, но от бързия поглед, който хвърли, остана с впечатлението, че не беше сред книгите, които тя четеше в този ден. Въпреки това нямаше начин една вещица — особено от семейство Бишъп — да остави този труд да се изплъзне между пръстите й. Той тръгна с безшумни стъпки из стаите. Ръкописът не беше в банята на вещицата, нито в спалнята й. Промъкна се тихо покрай дивана, на който тя спеше.

Клепачите й потрепваха, сякаш гледаше филм, който само тя виждаше. Едната й ръка бе стисната в юмрук и от време на време краката й помръдваха. Лицето й обаче бе умиротворено и напълно незасегнато от тревогите на другите части на тялото й.

Нещо не беше наред. Усети го от първия миг, в който видя Бишъп в библиотеката. Матю скръсти ръце и се загледа в нея, но пак не успя да установи какво. От тази вещица не се носеха обичайните миризми на черен бряст, сяра и салвия. Тя крие нещо, помисли си вампирът, нещо повече от изгубения ръкопис.

Матю се извърна и потърси масата, която Даяна използваше вместо бюро. Лесно я откри, бе затрупана с книги и хвърчащи листове. Това беше най-вероятното място, на което можеше да се намира откраднатият документ. Направи крачка натам, но помириса електричество и замръзна.

От тялото на Даяна Бишъп се излъчваше светлина — обвиваше я като хало и сякаш се процеждаше през порите й. Беше много светлосиня, почти бяла и отначало за няколко секунди я обгръщаше като пелена. Изведнъж от нея сякаш избухнаха искри. Матю поклати глава. От векове не бе виждал такова сияние от вещица.

Но имаше други, по-спешни задачи и затова продължи да търси ръкописа. Прерови набързо нещата на работната й маса. Прокара изнервено пръсти през косата си. Мирисът на вещицата се носеше из цялото жилище и го разсейваше. Матю обърна отново очи към дивана. Бишъп пак бе започнала да се върти и сви колене към гърдите си. Светлината отново изригна от нея, заискри за миг и угасна.

Матю се намръщи на несъответствието между чутото предната вечер и това, което сега виждаше със собствените си очи. Две вещици клюкарстваха за Ашмол и за посестримата им, която го бе поръчала. Едната предположи, че американската историчка не е използвала магическата си сила. Но той видя какво направи в Бодлианската библиотека, а сега наблюдаваше как вещерските й способности буквално бликат от нея. Подозираше я, че използва магия и в научната си работа. Много от мъжете, за които пишеше, бяха негови приятели — Корнелиус Дребел, Андреас Либавиус, Исак Нютон. Беше схванала идеално поривите и страстите им. Как би могла съвременна жена да разбере мъже, живели преди толкова години, ако не използва магия? Хрумна му още един въпрос — дали би могла да проникне и в неговото съзнание с такава безпогрешна точност?

Часовниците удариха три и го стреснаха. Гърлото му беше пресъхнало. Усети се, че стои неподвижен от часове и наблюдава как вещицата сънува, а магическите й сили ту прииждат, ту се оттеглят. Замисли се за кратко дали да не утоли жаждата си с кръвта й. Една глътка от нея би могла да му подскаже къде се намира липсващият том и да му разкрие тайните на вещицата. Но се въздържа. Искаше просто да намери Ашмол, само това го задържаше край загадъчната Даяна Бишъп.

Ако ръкописът не беше в жилището на вещицата, значи все още се намираше в библиотеката.

Отиде до кухнята, измъкна се през прозореца и се сля с нощта.

(обратно)

4.

Събудих се след четири часа върху завивките си, стиснала телефона. В някакъв момент бях изритала десния си пантоф и кракът ми бе увиснал през ръба на леглото. Погледнах часовника и простенах. Нямаше време за обичайната ми разходка до гората, нито дори за крос.

Съкратих утринния си ритуал, взех душ и изпих чаша горещ чай, докато си сушах косата. Тя беше сламеноруса и напълно неуправляема, не се поддаваше на опитите ми да я среша. Като повечето вещици и аз имах проблем да накарам дългите ми до раменете коси да придобият приличен вид. Сара винеше за това потиснатите магически способности и ме уверяваше, че редовното възползване от дарбата ми ще разреди статичното електричество и ще направи косата ми по-послушна.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: