Най-сетне затворих зад себе си вратата на апартамента си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Живеех на последния етаж на сградата, в една от квартирите, специално запазени за гостуващи бивши студенти. Обитавах жилище, което се състоеше от спалня, всекидневна с кръгла маса за хранене и прилична, макар и малка кухня. Интериорът се допълваше от стари гравюри и ламперии в топли тонове. Всички мебели бяха като извадени от предишни превъплъщения на преподавателската стая и деканата, преобладаваше неугледният стил на XIX век.

Отидох в кухнята, сложих две филии в тостера и си налях чаша студена вода. Изпих я на един дъх и отворих прозореца, за да влезе малко свеж въздух в задушните стаи.

Занесох храната във всекидневната, изритах си обувките и пуснах малката стереоуредба. Кристалните тонове на Моцарт се разнесоха из въздуха. Седнах на тапицирания в светлокафяво диван с намерението малко да си почина, а след това да взема вана и да си прегледам записките от деня.

Събудих се в три и половина през нощта и усетих, че сърцето ми ще изхвръкне. Вратът ми се бе схванал, а в устата ми имаше силен вкус на карамфил.

Налях си нова чаша вода и затворих прозореца в кухнята. Беше хладно и влажният въздух ме накара да потръпна.

Погледнах си часовника, пресметнах часовата разлика наум и реших да се обадя у дома. Там беше едва десет и трийсет, а Сара и Ем обичаха нощта като прилепи. Разходих се из стаите, угасих всички лампи с изключение на тази в спалнята и взех мобилния си телефон. Освободих се от мръсните дрехи за минути — как може човек така да се изцапа в библиотека? — и надянах старо долнище на анцуг и черен пуловер с развлечено деколте. Бяха по-удобни от пижама.

Твърдият матрак под мен беше удобен и така успя да ме отпусне, та за малко да повярвам, че няма нужда да звъня у дома. Но водата не успя да премахне изцяло вкуса на карамфил от езика ми и аз набрах номера.

— Чакахме да се обадиш — бяха първите думи, които чух.

Вещици.

Въздъхнах.

— Сара, добре съм.

— Но знаците сочат точно обратното. — Както винаги, малката сестра на майка ми никак не си поплюваше. — Табита цяла вечер е неспокойна, Ем те видя много ясно как се скиташ изгубена в гората нощем, а аз не съм хапнала нищо от сутринта.

Големият проблем беше в проклетата котка. Табита беше любимото животинче на Сара и усещаше безпогрешно всяко напрежение в семейството.

— Добре съм. Имах неочаквана среща в библиотеката тази вечер, това е всичко.

Тракването от другата страна на линията ми подсказа, че Ем е вдигнала втората слушалка.

— Защо не празнуваш Мабон? — попита тя.

Емили Мадър беше част от живота ми откакто се помнех. Двете с Ребека Бишъп се запознали още като гимназистки, докато работели на разкопките на колонията на първите заселници в Плимът, където бутали ръчни колички и копаели дупки. Станали най-добри приятелки, след това продължили да си пишат редовно, докато Емили учела във „Васар“, а майка ми — в „Харвард“. След това се срещнали отново в Кембридж, където Ем станала библиотекарка в детския отдел. След смъртта на родителите ми дългите уикенди на Ем в Мадисън скоро доведоха до нова работа в местното основно училище. Със Сара станаха неразделни партньорки, макар Ем дълго време да държеше свой апартамент под наем и двете много да внимаваха да не ги видя как влизат заедно в спалнята, докато бях малка. Но не успяха да ме заблудят, както не успяха да заблудят и съседите, и всички останали жители на града. Отнасяха се към тях като към двойка — каквито и бяха — независимо къде спяха. Когато се изнесох от къщата на семейство Бишъп, Ем се нанесе в нея и повече не си тръгна. Също като майка ми и леля ми, Емили беше потомка на поколения вещици.

— Поканиха ме на празненството, но предпочетох да поработя.

— Да не те покани вещицата от „Брин Мор“? — Ем се интересуваше от колежката ми, специалистка по класически науки, най-вече (както сподели една лятна вечер след порядъчно количество вино) защото някога бе излизала с майката на Джилиан. „Знаеш как беше през шейсетте“, бе всичко, което Ем имаше да каже по въпроса.

— Да. — Отговорът ми бе изпълнен с досада. Двете бяха сигурни, че след като съм получила научната си степен, ще ме порази гръм и ще започна да приемам магиите сериозно. Нищо не можеше да хвърли и сянка от съмнение върху тази тяхна пожелателна прогноза. Затова се вълнуваха от факта, че най-накрая съм установила контакт с друга вещица. — Но прекарах вечерта с Елиас Ашмол.

— Кой е той? — попита Ем леля ми.

— Нали се сещаш, онзи мъртвият, който събирал алхимични книги — чу се приглушеният отговор на Сара.

— Хей, вие двете, чувам ви — извиках аз в слушалката.

— Е, кой те е ядосал? — поинтересува се Сара.

Като се имаше предвид, че и двете са вещици, нямаше смисъл да се опитвам да крия каквото и да било.

— Срещнах вампир в библиотеката. Никога преди не съм го виждала, казва се Матю Клермон.

В края на линията, на която се намираше Ем, настъпи тишина. Тя преглеждаше картотеката на забележителни същества, която пазеше в ума си. Сара също помълча известно време, като се чудеше дали да се развика или не.

— Предполагам, че от него ще се отървеш по-лесно, отколкото от демоните, които имаш склонността да привличаш — каза тя рязко.

— Демоните не са ме притеснявали откакто се отказах от актьорската игра.

— Не, един демон те проследи до библиотеката за редки книги „Бейнике“, когато отиде в „Йейл“ — поправи ме Ем. — Ходеше из улиците и те търсеше.

— Беше психически нестабилен — протестирах аз. Също като магията, с която си послужих при развалената пералня, фактът, че някак си бях привлякла вниманието на един-единствен любопитен демон, не биваше да се използва срещу мен.

— Привличаш свръхестествени същества както цвете — пчели, Даяна. Но демоните не са и наполовина толкова опасни, колкото вампирите. Стой далеч от него — заръча строго Сара.

— Нямам причини да се срещам повече с него. — Ръцете ми отново се стрелнаха към шията. — Нямаме нищо общо.

— Не това е важно — настоя Сара, повишавайки глас. — Вещици, вампири и демони не бива да се събират. Знаеш го много добре. Така хората ще могат по-лесно да ни разпознаят. Никой демон или вампир не си струва риска. — Единствените същества, които Сара приемаше на сериозно, бяха другите вещици. Хората й се струваха нещастни слаби твари, слепи за света около тях. Демоните смяташе за вечни тийнейджъри, на които не може да се има доверие. А вампирите бяха много по-долу от котките и със сигурност поне едно ниво под помиярите в нейната йерархия.

— Казвала си ми вече какви са правилата, Сара.

— Не всички спазват правилата, скъпа — отбеляза Ем. — Какво искаше от теб?

— Каза, че се интересува от работата ми. Но се занимава с естествени науки, така че не ми звучи достоверно. — Пръстите ми започнаха да си играят с юргана. — Покани ме на вечеря.

— На вечеря!? — Сара не вярваше на ушите си.

Ем просто се засмя.

— В ресторантските менюта няма много подходящи ястия за вампирите.

— Сигурна съм, че повече няма да го видя. От визитката му разбирам, че работи в три лаборатории и има две специалности.

— Типично — промърмори Сара. — Така става, като разполагаш с прекалено много време. И спри да си играеш с юргана, ще го пробиеш. — Беше включила вещерския си радар на пълна мощност и вече можеше и да ме вижда, освен да ме чува.

— Във всеки случай не краде пари от възрастни дами и не залага спестяванията на друг и хора на борсата — опънах й се аз. Сара беше особено чувствителна към славата на несметните вампирски богатства. — Биохимик и лекар е, изследва как работи мозъкът.

— Сигурно това е много интересно, Даяна, но какво искаше той от теб? — Сара прибави към раздразнението ми и досада, двойният удар, запазена марка на всички жени от семейство Бишъп.

— Не и вечеря — беше убедена Ем.

Сара изсумтя.

— Искал е нещо. Вампирите и вещиците не ходят по срещи. Освен ако не е смятал да вечеря с теб, разбира се. Вкусът на вещерска кръв им е любим.

— Може би просто е бил любопитен. Или пък наистина харесва работата ти. — В гласа на Ем имаше толкова съмнение, че аз се засмях.

— Изобщо нямаше да водим този разговор, ако беше взела елементарни предпазни мерки — каза язвително Сара. — Защитна магия, гадателски способности и…

— Няма да използвам магии, за да разбера защо вампир ме е поканил на вечеря — заявих категорично. — Това не подлежи на обсъждане, Сара.

— Тогава не ни се обаждай да търсиш от нас отговори, които не искаш да чуеш — скастри ме Сара. Беше прословута с лесните си избухвания. Затвори, преди да успея да измисля отговор.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: