Първата страница беше от груба хартия. На втората, направена от пергамент, с почерка на Ашмол бяха написани думите: „Антропология, или кратко описание на човека“. Прилежно изписаните завъртулки ми бяха почти толкова познати, колкото собствените ми ръкописни букви. Втората част на заглавието — „В две части: първа — анатомична; втора — психологична“ — беше добавена по-късно с молив. Този почерк също ми бе познат, но не можех да определя откъде. Ако докоснех буквите, можеше и да се сетя, но това бе против политиката на библиотеката и щеше да ми е невъзможно да конспектирам информацията, която пръстите ми щяха да съберат. Вместо това добавих към записките си във файла, че заглавието е изписано с мастило и молив от двама различни души, както и вероятната дата на изписването им.

Отгърнах първата страница и пергаментът ми се стори ненормално тежък. Той беше и източникът на необикновената миризма, която се носеше от ръкописа. Не дъхтеше просто на стара хартия. Беше нещо повече — комбинация от мухъл и мускус, която си нямаше име. Веднага след това забелязах, че три от страниците са внимателно отрязани.

Ето най-накрая нещо лесно за описване. Пръстите ми затракаха по клавишите. „Поне три листа са премахнати с остър бръснач.“ Взрях се по-внимателно, но не успях да разбера има ли и други липсващи страници. Колкото повече ръкописът се приближаваше към носа ми, толкова повече странната му миризма и силата му ме разсейваха.

Насочих вниманието си към илюстрацията, намираща се непосредствено след трите липсващи страници. На нея имаше малко момиченце, което се рее в прозрачен стъклен съд. В едната си ръка държеше сребърна роза, а в другата — златна. На краченцата му над петите имаше малки крилца, а дългата му черна като катран коса бе обсипана с капчици червена течност. Под картинката имаше дебел мастилен надпис, че тук е изобразено философското дете — алегория на най-важната стъпка при създаването на философския камък, химичното вещество, което обещава да дари притежателя си със здраве, богатство и мъдрост.

Цветовете бяха ярки и учудващо добре съхранени. Някога художниците слагали в боите си счукани обикновени и скъпоценни камъни, за да постигнат по-убедителни краски. Рисунката бе правена от човек с голям талант в изобразителното изкуство. Трябваше да си седна върху ръцете, за да се удържа да не науча повече чрез докосване до картинката.

Но въпреки очевидния си талант, художникът беше объркал подробностите. Стъкленият съд трябваше да сочи нагоре, не надолу. Бебето трябваше да е наполовина бяло и наполовина черно, за да е ясно, че е хермафродит. Трябваше да има мъжки гениталии и женски гърди — или поне две глави.

Алхимичната образност е алегорична и пословично объркваща. Затова ми харесваше да я изучавам, да търся тенденции, които да разкрият някакъв систематичен логичен подход към химичните трансформации в дните преди създаването на периодичната таблица. Изображенията на луната почти винаги означаваха сребро, а слънцето представляваше злато. Сплавта между двете се изобразяваше като сватба. След време картинките били заменени с думи. И тези думи на свой ред се бяха превърнали в граматиката на химията.

Но този ръкопис постави на изпитание вярата ми в логичността на алхимиците. Всяка илюстрация имаше поне по една фундаментална грешка, а и нямаше придружаващ текст, който да помогне за разгадаването им.

Търсех нещо — каквото и да е — което да съвпадне с моите познания за алхимията. На една от страниците под меката светлина се появиха едвам доловими следи от написани на ръка думи. Обърнах настолната лампа, за да освети по-ярко листа.

Нямаше нищо.

Внимателно обърнах страницата, сякаш беше изсъхнало листо.

При точното съвпадение на ъгъла на падащата светлина и положението на листа се появяваха стотици думи, които иначе оставаха невидими.

Потиснах вик на изненада.

Трудът на Ашмол беше палимпсест — ръкопис върху по-стар ръкопис. Когато пергаментите са били редки и скъпи, писарите внимателно измивали мастилото от старите книги и пишели отново върху тях. В наше време призрачните текстове се разчитат с ултравиолетова светлина, която прониква през последните мастилени следи и възстановява изтритото.

Но нямаше толкова силна ултравиолетова лампа, която да разчете този текст. Това не беше обикновен палимпсест. Старите букви не бяха отмити, а скрити с някаква магия. Ала защо някой ще си прави труда да омагьосва думите на алхимична книга? Дори и специалисти се затрудняваха при разгадаването на неясния език и многозначителната образност на авторите.

Откъснах вниманието си от едвам видимите думи, които се движеха прекалено бързо, за да ги прочета, и се съсредоточих върху описанието на съдържанието. „Странно — въведох аз във файла. — Текстовете под изображенията са от петнайсети до седемнайсети век, а картинките — главно от петнайсети век. Източниците на изображенията може и да са по-стари. Комбинация от хартия и пергамент. Цветно и черно мастило с изключително високо качество. Илюстрациите са прецизно изпълнени, но в детайлите им има неточности и липси. Изобразяват създаването на философския камък, алхимичните раждане/съзидание, смърт, възкресение и трансформация. Объркано копие на по-ранен документ? Странна книга, пълна с аномалии.“

Пръстите ми се поколебаха над клавишите.

Учените правят две неща, когато открият информация, която не се вписва в това, което вече знаят. Или я зарязват, за да не постави под съмнение скъпоценните им теории, или се съсредоточават върху нея с настойчивостта на лазер и се опитват да проникнат до дъното на загадката. Ако тази книга не беше омагьосана, може би щях да се изкуша да постъпя по втория начин. Но тъй като бе подложена на свръхестествено влияние, бях по-склонна да избера първия.

А когато се колебаят, учените обикновено отлагат решението.

Написах двусмислен финал на записките си: „Може би ми трябва повече време? Вероятно ще се върна към нея по-късно?“.

Затаих дъх и закопчах кориците внимателно. Магията все още проникваше на талази през тях и ставаше особено силна около закопчалката.

Изпитах облекчение, след като затворих ръкописа на Ашмол, и се взрях в него. Пръстите ми копнееха да докоснат отново кафявата кожа. Но този път устоях, точно както се сдържах да не докосна илюстрациите и надписите, за да науча повече, отколкото един обикновен историк би могъл да научи със законни средства.

Леля Сара все ми казваше, че магията е дар. Ако беше така, то той имаше цена, която ме свързваше с всички вещици от семейство Бишъп преди мен. И тя трябваше да се плати, ако смятах да използвам наследствената си магическа сила и да правя вълшебства и заклинания, които съставляваха добре пазения от чужди очи вещерски занаят. Когато отворих ръкописа на Ашмол, аз престъпих границата, която зорко пазеше научната ми работа от магическите ми способности. Но след като се върнах от другата страна на стената, бях по-твърдо решена отвсякога да си остана където бях.

Прибрах компютъра и записките си и взех купчината книги, като внимателно поставих ръкописа на Ашмол най-отдолу. За радост Джилиан не беше на бюрото си, макар книжата й още да бяха пръснати наоколо. Сигурно възнамеряваше да работи до късно и бе излязла да изпие чаша кафе.

— Свърши ли? — попита Шон, когато стигнах до бюрото му.

— Не съвсем. Искам да запазя горните три за понеделник.

— А четвъртата?

— Приключих с нея — изломотих и бутнах книгите към него. — Можеш да я върнеш в хранилището.

Шон я сложи най-отгоре на своята купчина за връщане. Изпрати ме до стълбите, каза ми довиждане и изчезна през летящата врата. Поточната линия, която щеше да върне Ашмол обратно в търбуха на библиотеката, затрака и се задвижи.

За малко да се обърна и да я спра, но после се отказах.

Тъкмо вдигах ръка да бутна вратата на приземния етаж, когато пространството около мен се сви, сякаш библиотеката се опита да ме стисне. За миг въздухът проблесна също като страниците на ръкописа на бюрото на Шон и ме накара да потръпна и да настръхна.

Нещо току-що се случи. Нещо свръхестествено.

Лицето ми се извърна към секцията „Херцог Хъмфри“, а краката ми заплашваха да тръгнат нататък.

Това не е нищо, помислих си и решително излязох от библиотеката.

— Сигурна ли си? — прошепна ми глас, на който от дълго време се опитвах да не обръщам внимание.

(обратно)

2.

Камбаните на Оксфорд отброиха осем часа. Нощта вече не изместваше толкова бавно здрача както преди няколко месеца, но преходът още бе бавен. Служителите на библиотеката бяха включили осветлението само преди трийсет минути и лампите образуваха малки златни кръгове в сивия полумрак.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: