— Бележка за Сара — обясни ми. — Ще помолим къщата да се погрижи и за нея.

Занесохме допълнителните книги, бележката и медальона в стаята до кухнята. Матю ги постави внимателно на дивана.

— Да оставим ли светнато? — попита Матю.

— Не — отвърнах. — Само лампата на верандата, в случай че е тъмно, когато се върнат.

Видях зелено петно, когато загасихме осветлението. Беше баба ми, която се люлееше на стола.

— Довиждане, бабо. — Нито Бриджит Бишъп, нито Елизабет бяха с нея.

„Довиждане, Даяна.“

— Къщата трябва да се погрижи за тези неща. — Посочих купчината от предмети на дивана.

„Не се тревожи за нищо, мисли само къде отиваш.“

Минахме през цялата къща и изгасихме лампите. Във всекидневната Матю взе „Доктор Фауст“, обецата и шахматната фигурка.

Огледах за последен път познатата кафеникава кухня.

— Довиждане, къщо.

Табита чу гласа ми и дотича от работната стая на Сара, мяучейки. Спря се внезапно и ни загледа, без да мига.

— Довиждане, малка моя — каза Матю и се наведе да я погали между ушите.

Решихме да тръгнем от хамбара. Беше тихо, без никакви звуци от съвремието, които да ме разсейват. Тръгнахме през ябълковата градина, босите ни крака стъпваха по покрита със слана трева, а студът ни караше да вървим по-бързо. Когато Матю отвори вратата на хамбара, дъхът ми се превърна на пара в хладния въздух.

— Замръзвам. — Придърпах роклята около себе си, а зъбите ми тракаха.

— Когато пристигнем, в „Старата ложа“ ще има запален огън в камината — успокои ме той и ми подаде обецата.

Сложих я на ухото си и протегнах ръка за богинята. Матю пусна фигурката в дланта ми.

— Нещо друго?

— Вино, разбира се, и то червено. — Подаде ми книгата, прегърна ме и ме целуна по челото.

— Къде са твоите покои? — Затворих очи и се опитах да си припомня „Старата ложа“.

— На горния етаж, в западната част, гледат към пасбището на елените.

— И на какво мирише?

— На дом — каза той. — На пушек от дърва и печено месо от вечерята на прислугата, на пчелен восък от свещите и на лавандулата, с която ароматизираме чаршафите.

— Чуваш ли нещо характерно?

— Абсолютно нищо. Само камбаните от „Света Богородица“ и „Архангел Михаил“, пукането на огъня и хъркането на кучетата от стълбите.

— Как се чувстваш, когато си там? — попитах и се съсредоточих върху думите му и върху това, което те ме караха да усещам.

— Винаги съм се чувствал… обикновен в „Старата ложа“ — промълви Матю. — Това е мястото, където мога да съм себе си.

Във въздуха се разнесе аромат на лавандула, който нямаше никакво място през октомври в Мадисън. Наслаждавах се на миризмата и си спомних за бележката на баща ми. Очите ми вече бяха напълно отворени за възможностите на магията.

— Какво ще правим утре?

— Ще се разхождаме в парка — промърмори той до ухото ми и ме стисна силно. — Ако времето е хубаво, ще отидем да пояздим. По това време навън в градината няма кой знае какво. Някъде трябва да има лютня. Ще те науча да свириш на нея, ако искаш.

Към аромата на лавандула се прибави нов, тръпчив и сладък. Видях дървета, отрупани с плодове, които не можех да достигна. Обзе ме непреодолимо желание и си спомних как Емили ми бе казала, че магията е в сърцето, не само в ума.

— Има ли дюли в градината?

— Да — прошепна Матю до косата ми. — Вече трябва да са узрели.

Дърветата се разтвориха във въздуха, макар мирисът им да остана. Видях плитка сребърна купа върху дълга дървена маса. В матираната й повърхност се отразяваха светлините от свещите и огнището. В купата имаше яркожълти дюли, те бяха източникът на аромата. Пръстите ми обвиха корицата на книгата от настоящето, но се сключиха около плод в миналото.

— Помирисвам дюлите. — Новият ни живот в „Старата ложа“ вече ме зовеше. — И не забравяй, не се пускай, каквото и да стане. — Вероятността да го загубя, когато миналото ме погълне, ми се струваше много плашеща.

— Никога — каза той категорично.

— Отлепи стъпалото си от земята и го постави обратно на нея, когато ти кажа.

Той се засмя.

— Обичам те, лъвице моя. — Обичайният му отговор, но той ми беше достатъчен.

„У дома“, помислих си.

Сърцето ми се препълни с копнеж.

Непозната камбана отброи часа.

Усетих топлината на огнището.

Въздухът се изпълни с аромат на лавандула, пчелен восък и зрели дюли.

— Време е. — Двамата заедно повдигнахме стъпалата си и прекрачихме в неизвестното.

(обратно)

43.

Къщата беше необичайно тиха.

На Сара й изглеждаше пуста не само защото липсваха разговорите между седемте будни личности.

А защото не знаеше какво става.

Тръгнаха си от сбирката на сестринството по-рано, под предлог, че трябва да си приготвят багажа за пътуването с Фей и Джанет. Ем намери празен куфар до дивана във всекидневната, а Сара откри дрехите, струпани на купчина върху пералнята.

— Тръгнали са — каза Ем.

Сара се спусна в прегръдките й и раменете й се разтресоха.

— Дали са добре? — прошепна тя.

— Заедно са — отвърна Ем. Не този отговор очакваше Сара, но поне беше честен, също като Ем.

Събраха си багажа в саковете като насън. Табита и Ем се настаниха в караваната, а Фей и Джанет чакаха търпеливо Сара да заключи къщата.

Сара и вампирът разговаряха с часове на бутилка червено вино в работната стая в последната им вечер заедно. Матю й разказа за миналото си и сподели страховете си от бъдещето. Сара го изслуша, като полагаше усилия да скрие колко е изненадана и шокирана от някои от разказите му. Макар да беше езичница, й беше ясно, че той иска да се изповяда, и прие ролята на свещеника. Прости му за каквото можа, като много добре знаеше, че някои неща не могат да бъдат простени, нито забравени.

Но една тайна той отказа да сподели.

Дюшемето на къщата заскърца и от него се разнесе хор от стонове и свистене, когато Сара мина през познатите тъмни стаи. Затвори вратата на стаята до кухнята и се обърна, за да се сбогува с единствения дом, който познаваше.

Вратата на стаята до кухнята се отвори с трясък. Една от дъските на пода близо до камината отскочи нагоре и под нея се откри малка книга с черна подвързия и кремав плик. Той беше най-светлото нещо в стаята и грееше под лунните лъчи.

Сара потисна вика си и протегна ръка. Кремавият правоъгълник полетя към нея, приземи се с шумолене на дланта й и се преобърна. На него бе написана само една дума: „Сара“.

Докосна леко буквите и видя дългите бледи пръсти на Матю. Скъса хартията, сърцето й биеше силно.

„Сара, пишеше на бележката вътре, не се тревожи, стигнахме.“

Пулсът й се успокои.

Остави листа върху люлеещия се стол на майка си и посегна към книгата. След като къщата я предаде, дъската на пода се върна на обичайното си място, старото дърво простена, пироните изтракаха пронизително.

Отгърна първата страница. „Сянката на нощта, два поетични химна от Джордж Чапмън, 1594“. Книгата миришеше на стара хартия, но миризмата не беше неприятна, а напомняше на тамян в катедрала.

„Типично за Матю“, помисли си Сара с усмивка.

От страниците стърчеше листче. То я отведе на страницата с посвещението. „На скъпия ми и много почитан приятел Матю Ройдън.“ Сара се взря по-внимателно и видя малка избледняла рисунка на ръка с разръфан маншет, която настоятелно сочеше към името, а отдолу със старо кафяво мастило бе написано числото 29.

Тя се подчини и отгърна на двайсет и девета страница. Очите й се замъглиха от сълзи, когато започна да чете.

„Тя води ловците и със същата страст
преследва богохулниците и грубите към земята.
Не се заблуждавайте от красотата на нимфата,
защото тя може да се впусне и в жестока гонитба,
може да приеме всяка форма,
дори на див звяр, стига да поиска.“

Думите извикаха образа на богинята Диана — ясен, ярък и непокорен. Край лицето й се виждаха прозрачни криле, а шията й бе богато украсена със сребро и диаманти. От огърлицата й висеше един-единствен червен рубин, който на фона на бледата й кожа приличаше на капка кръв.

В работната стая на изгрев-слънце той й бе обещал да намери начин да й съобщи, че Даяна е добре.

— Благодаря ти, Матю. — Сара целуна книгата и бележката и ги хвърли в празното огнище. Произнесе заклинание, с което запали огън. Хартията пламна бързо и краищата на книгата се нагънаха.

Тя се взира известно време в огъня, след това излезе, остави предната врата отключена и повече не се обърна назад.

След като вратата се затвори, от комина върху горящата хартия падна старинно сребърно ковчеже. От него се изсипаха две стъкленици с кръв и живак се завъртяха върху повърхността на пламналата книга, преди да паднат до решетката. Просмукаха се през мазилката на камината и поеха към сърцето на къщата. Когато го достигнаха, къщата въздъхна с облекчение и от нея се разнесе забравен и забранен аромат.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: