— Значи отиваме в Англия — произнесох бавно. — И в кой период по-точно?

— 1590 година.

— Къде?

— Всяка година една групичка се събирахме в „Старата ложа“ за старите католически празници Вси светии и задушница. Малцина се осмеляваха да ги празнуват, тъкмо заради това на Кит му се струваше дръзко и опасно да ги отбелязва по някакъв начин. Тогава ни четеше последния си вариант на „Фауст“, непрекъснато си играеше с текста, никога не оставаше доволен. Пиехме много, играехме шах и пирувахме до зори. — Матю взе ръкописа от ръцете ми. Постави го на масата и долепи длани до моите. — Това устройва ли те, скъпа? Не се налага да се върнем точно там. Можем да отидем и в някое друго време.

Но вече беше прекалено късно. Историкът в мен вече бе започнал да преценява възможността да се потопиш в живота на елизабетинска Англия.

— В Англия през 1590-а е имало алхимици.

— Да — потвърди той уморено. — Не беше особено приятно да се навърташ около тях, можеше да се отровиш с живак, пък и имаха странни работни навици. По-важното, Даяна, е, че тогава имаше вещици, много силни вещици, които могат да те научат как да управляваш способностите си.

— Ще ме заведеш ли на театър?

— Бих ли могъл да те държа далеч от него? — усмихна се той и вдигна вежди.

— Вероятно не. — Въображението ми се развихри. — Може ли да отидем на кралската борса? И да се разходим там по тъмно?

— Да. — Той ме прегърна. — Ще отидем и до катедралата „Свети Павел“, за да чуем литургия, ще присъстваме на екзекуция в Тайбърн. Може дори да разговаряме с надзирателите на лудницата „Бедлам“. — Целият се разтресе от потиснат смях. — Боже, Даяна, аз те водя във време, когато имаше чума, липсваха почти всички удобства, нямаше чай и зъболекари, а ти си мислиш как е изглеждала борсата нощем.

Отдръпнах се от него и го погледнах развълнувано.

— Ще се срещна ли с кралицата?

— В никакъв случай. — Матю ме привлече отново към себе си и потръпна. — Сърцето ми спира само като си помисля какво би могла да кажеш на Елизабет Тюдор, а и как тя би ти отвърнала.

— Страхливец — нарекох го за втори път тази вечер.

— Нямаше да говориш така, ако я познаваше по-добре. Тя изяждаше цели държави на закуска. — Матю млъкна. — Освен това има по-приятни неща, които можем да правим през 1590 година.

— Какви?

— Около 1590 година е съществувал алхимичен ръкопис, който после ще стане собственост на Елиас Ашмол. Можем да го потърсим.

— Тогава ръкописът е бил цял и магията му е била недокосната. — Изтръгнах се от прегръдките му и се облегнах на възглавниците. Взрях се в трите предмета на масичката. — Наистина ще се върнем назад във времето.

— Точно така. Сара ми каза, че трябва да внимаваме да не отнесем нещо от съвременността в миналото. Март ти е приготвила подходяща рокля, а на мен — риза. — Той бръкна в куфара и извади две прости ленени дрехи с дълги ръкави и връзки на деколтето. — Трябваше да ги шие на ръка, а нямаше много време. Не са кой знае какво, но поне няма да шокираме първите хора, които срещнем.

Той ги разгъна и от тях изпадна малка кадифена торбичка.

Матю се намръщи.

— Какво е това? — учуди се и я вдигна. На външната й страна бе прикрепена бележка. Разтвори я. — От Изабо е. „Това е подарък за годишнина от баща ти. Реших, че може да го дадеш на Даяна. Старомоден е, но ще изглежда добре на ръката й.“

В торбичката имаше пръстен, направен от три отделни златни халки, преплетени една в друга. Две от тях приличаха на ръкави и бяха покрити с емайл и обсипани с малки скъпоценни камъчета, които наподобяваха бродерия. От всеки ръкав излизаше прекрасно изработена малка златна длан, съвсем реалистична до най-малките подробности.

Двете длани държаха огромен прозрачен безцветен камък, прикрепен на третата халка. Той не беше обработен. Бе монтиран в златно гнездо с черен фон. Никой бижутер не би поставил стъкълце върху такъв изящен пръстен. Беше диамант.

— Това трябва да е в музей, а не на пръста ми. — Бях като хипнотизирана от реалистичните длани и се опитвах да не мисля колко тежи камъкът, който държаха.

— Майка ми го носеше непрекъснато — каза ми Матю, като хвана пръстена между палеца и показалеца си. — Наричаше го писарския пръстен, защото можеше да пише върху стъкло с ръбчето на диаманта. — Проницателните му очи откриха нещо, което моите не успяваха да забележат. Той раздалечи трите халки. Всяка една от тях беше гравирана.

Взряхме се в ситните букви.

— Това са стихове, които хората си посвещаваха в знак на обич. „A ma vie de coer enrier“ — прочете Матю и върхът на показалеца му докосна златната повърхност. — На старофренски е, означава „цялото ми сърце за целия ми живот“. А това, „mon debut et ma fin“, значи „от началото до края“.

Знаех достатъчно френски, за да си го преведа и сама.

— А какво пише на вътрешната халка?

— Гравирана е и от двете страни. — Матю прочете надписа, като въртеше пръстена. — „Se souvenir du passe, et qu’il ya un avenir.“ „Помни миналото, тогава ще имаш бъдеще.“

— Стиховете са много подходящи за нас. — Странно, че преди толкова много години Филип бе подбрал за Изабо строфи, които имаха значение за Матю и мен и днес.

— Вампирите също пътуват през времето в известен смисъл. — Матю събра халките на пръстена. Взе лявата ми ръка и се извърна, защото се боеше от реакцията ми. — Ще го носиш ли?

Хванах брадичката му с пръсти и обърнах главата му към себе си. Кимнах, защото бях останала без думи. Лицето му стана свенливо, очите му се сведоха към дланта ми, която все още държеше. Наниза пръстена на палеца ми.

— С този пръстен се венчавам за теб. С тялото си те почитам. — Матю говореше тихо и гласът му леко трепереше. Премести пръстена на показалеца ми до средната става. — И те дарявам с всичките си светски богатства. — Пръстенът пропусна средния ми пръст и се плъзна върху безименния. — В името на Отец, Син и Светия дух. — Вдигна ръката ми към лицето си, очите му отново се впиха в моите. Хладните му устни притиснаха пръстена към кожата ми. — Амин.

— Амин — повторих аз. — Сега вече сме венчани и по вампирските, и по църковните канони. — Пръстенът тежеше, но Изабо се бе оказала права. Отиваше ми.

— И в твоите очи, надявам се. — Долових несигурността му.

— Разбира се, че сме венчани и в моите очи. — Сигурно щастието ми си е проличало, защото той ме дари с най-широката и сърдечна усмивка, която някога бях виждала на лицето му.

— Да видим дали маман ни е приготвила и други изненади. — Бръкна в куфара и извади още книги. Имаше и друга бележка, пак от Изабо.

— „Тези бяха до ръкописа, за който помоли — зачете Матю. — Пращам ти и тях, за всеки случай.“

— И те ли са от 1590 година?

— Не — отвърна Матю замислено. — Нито една от тях. — Отново бръкна в куфара. Когато си извади ръката, тя стискаше пилигримския медальон от Витания.

Нямаше бележка, която да обяснява присъствието му.

Часовникът в предния коридор удари десет. Скоро трябваше да тръгваме.

— Ще ми се да знам защо ми е пратила тези неща. — Изглеждаше обезпокоен.

— Може би е решила, че трябва да вземем и други вещи, които са ти скъпи. — Знаех колко силно е привързан към малкото сребърно ковчеже.

— Не и ако с тях ще ти е по-трудно да се съсредоточиш върху 1590 година. — Погледна пръстена на лявата ми ръка и аз свих пръсти. Нямаше начин да го свали от пръста ми, независимо дали беше от 1590 година или не.

— Можем да се обадим на Сара и да я питаме какво мисли.

Матю поклати глава.

— Не. Да не я тревожим. Знаем какво трябва да направим: да вземем три предмета и нищо друго от миналото или настоящето, за да ни сочат пътя. Ще направим изключение за пръстена, който вече е на пръста ти. — Отвори най-горната книга и замръзна.

— Какво има?

— Тук има мои записки, а не помня да съм ги правил.

— Било е преди повече от четиристотин години, сигурно си забравил. — Въпреки думите ми усетих как по гръбнака ми премина ледена тръпка.

Матю прелисти още няколко страници и въздъхна дълбоко.

— Ако оставим тези книги и пилигримския медальон в стаята до кухнята, дали къщата ще се погрижи за тях?

— Да, ако я помолим — потвърдих. — Матю, какво става?

— Ще ти кажа по-късно. Трябва да вървим. А тези неща — той вдигна книгите и ковчежето на Лазар — остават тук.

Преоблякох се в мълчание. Свалих всичко, останах съвсем гола и потръпнах, когато ленената рокля се плъзна през раменете ми. Маншетите прилепнаха по китките, полата се спусна до глезените ми, а деколтето се сви, когато дръпнах връзките.

Матю се съблече и си сложи ризата много бързо, защото познаваше този стил на обличане. Тя едвам стигаше до коленете му и дългите му бледи крака стърчаха отдолу. Докато събирах дрехите ни, Матю отиде до трапезарията и се върна с листове и една от любимите си писалки. Ръката му започна бързо да се движи по хартията, накрая сгъна листа и го прибра в плик.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: