Но ми беше трудно да го критикувам, защото той очевидно много се забавляваше. Разговорите му с децата, които се появиха на прага ни, ми разкриха съвсем нова страна от него. Клякаше, за да не е толкова заплашителен, разпитваше ги за костюмите и казваше на всяко момченце, преоблечено като вампир, че е най-страшното същество, което някога е виждал.

Но най-много ми се сви сърцето от срещата му с малка фея с огромни криле и тюлена пола. Уморена и развълнувана от празника, тя избухна в сълзи, когато Матю я попита какви лакомства иска. Брат й, шестгодишен пират, пусна ужасен ръката й.

— Хайде да попитаме майка ти. — Матю грабна феята и дръпна пирата за кърпата. Предаде и двете деца невредими в ръцете на родителите им. Но феята бе спряла да плаче далеч преди да стигнат при тях. Едната й лепкава ръчичка беше пъхната в деколтето на пуловера на Матю, а с другата го удряше по главата и повтаряше: „Туп, туп, туп!“.

— Когато порасне и си мечтае за прекрасния принц, ще си го представя точно като теб — казах му, когато се върна в къщата. От главата му заваля брокат, когато се наведе да ме целуне. — Покрит си с вълшебен прашец — отбелязах, засмях се и започнах да му чистя косата.

Около осем часа, когато притокът на феи и пирати намаля и тръгнаха тийнейджърите с готически вид, черно червило, кожени дрехи и вериги, Матю ми предаде кошницата с лакомства и се оттегли в стаята до кухнята.

— Страхливец — подразних го аз и си оправих шапката, преди да отворя вратата на още една мрачна компания.

Само три минути преди да стане напълно приемливо да загася светлините на верандата, без да съсипя репутацията на семейство Бишъп за честването на Вси светии, чухме силно почукване и вик „Номер или почерпка!“.

— Кой би могъл да бъде? — простенах и си сложих отново шапката.

На прага стояха двама млади вълшебници. Единият беше вестникарчето. Придружаваше го кльощав тийнейджър с пъпчива кожа и пиърсинг на носа, в когото разпознах едно от отрочетата на семейство О’Нийл. Костюмите им се състояха от скъсани джинси, тениски с безопасни игли, фалшива кръв по дрехите, пластмасови зъби и кучешки каишки.

— Не си ли малко голям за това, Сами?

— Вече ми викат Сам. — Гласът му бе ту писклив, ту мъжествен, а заради пластмасовите зъби и фъфлеше.

— Добре, Сам. — На дъното на кошницата бяха останали пет-шест лакомства. — Заповядай каквото е останало. Тъкмо се канехме да угасим светлините. Не трябва ли вече да си у семейство Хънтър, за да ловиш ябълки?

— Чухме, че тази година фенерите ви от тикви са много готини. — Сами пренесе тежестта си от единия крак на другия. — И… ъъъ… — Той се изчерви и си свали пластмасовите зъби. — Роб се кълне, че онзи ден е видял тук вампир. Обзаложих се с него на двайсет долара, че семейство Бишъп не биха пуснали вампир в къщата си.

— А ти сигурен ли си, че ще познаеш вампир, ако го видиш? Въпросният вампир излезе от стаята до кухнята и застана зад мен.

— Господа — поздрави той тихо. Двамата младежи зяпнаха.

— Трябва да сме човешки същества или пълни глупаци, за да не го познаем — възкликна Роб, изглеждаше като ударен от гръм.

— Това е най-големият вампир, когото някога съм виждал.

— Супер. — Сами се ухили от ухо до ухо. Плесна ръката на приятеля си и взе сладкишите.

— И да не забравиш да си платиш баса, Сам — напомних му строго.

— И, Самюел — обади се Матю. Френският му акцент беше необичайно силен. — Може ли да те помоля за услуга? Не казвай на никого за мен.

— Никога? — Сами не искаше да повярва, че ще му се наложи да запази такава страхотна новина само за себе си.

Устните на Матю потрепнаха.

— Не. Разбирам те. Може ли да си мълчиш до утре?

— Разбира се! — обеща Сами и погледна Роб за потвърждение. — Става въпрос само за три часа. Можем да го направим. Няма проблем.

Качиха се на велосипедите си и отпрашиха.

— По улиците е тъмно — каза Матю загрижено. — Трябваше да ги откараме.

— Ще се оправят. Не са вампири, но със сигурност ще успеят да стигнат до дома си.

Двата велосипеда спряха внезапно и вдигнаха във въздуха камъчетата от чакъла.

— Да угасим ли фенерите от тикви вместо вас? — извика Сами от алеята.

— Щом искате — отвърнах. — Благодаря!

Роб О’Нийл пое към левия край на алеята, а Сами — към десния. Угасиха свещите със завидна умелост. След това продължиха, като подскачаха с велосипедите си по издълбаните коловози. Луната осветяваше пътя им, а напъпилото у тях шесто чувство на млади вълшебници им помагаше да се ориентират.

Затворих вратата, облегнах се на нея и въздъхнах.

— Краката ме болят. — Разкопчах ботушите и ги изритах, след това хвърлих шапката на стълбището.

— Страницата от ръкописа на Ашмол е изчезнала — обяви тихо Матю и се облегна на парапета.

— Писмото от мама?

— Също го няма.

— Значи е време. — Отблъснах се от старата врата и къщата тихо простена.

— Направи си чай и след това ще се срещнем във всекидневната. Аз ще взема багажа.

Чакаше ме на дивана. Куфарът беше до краката му, а сребърната шахматна фигурка и златната обеца бяха на масичката. Подадох му чаша вино и седнах до него.

— Това е последното вино.

Матю погледна към чая ми.

— А това е последният ти чай. — Прокара нервно пръсти през косата си и въздъхна дълбоко. — Предпочитам да отидем някъде по-наблизо, където има по-малко смърт и болести — започна той внимателно. — И някъде по-наблизо във времето, в период, в който има чай и канализация. Но мисля, че там, където отиваме, ще ти хареса, щом свикнеш.

Все още нямах представа къде и кога беше това.

Матю се наведе и разкопча куфара. Когато го отвори и видя какво има най-отгоре, въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Боях се, че Изабо може да не ми е дала каквото трябва.

— Още не си отварял куфара? — Бях поразена от самообладанието му.

— Не. — Матю извади книга. — Не исках да мисля прекалено много за това. Просто за всеки случай.

Подаде ми книгата. Беше подвързана с черна кожа, по краищата й имаше сребриста ивица.

— Красива е — казах и прокарах пръсти по корицата.

— Отвори я. — Матю изглеждаше притеснен.

— Ще разбера ли къде отиваме, ако го направя? — Сега, когато и третият предмет беше в ръцете ми, изпитвах странна неохота.

— Мисля, че да.

Повдигнах корицата и във въздуха се вдигна мирис на стара хартия и мастило. Вътре нямаше плочи, пластини и допълнителни бели листа, каквито колекционерите поставяха в старите книги. Кориците бяха тежки, което означаваше, че под кожата имаше дърво.

С ъгловат шрифт от края на шестнайсети век и черно мастило бяха написани два реда.

— „На скъпия ми Мат — прочетох на глас. — Любовта ни връхлита от пръв поглед“.

Посвещението не беше подписано, но ми бе познато.

— Шекспир? — вдигнах очи към Матю.

— Не и оригиналът — отвърна той с напрегнато изражение. — Уил беше истинска сврака по отношение на чуждите думи.

Бавно обърнах страницата.

Не беше печатна книга, а ръкопис, написан със същия дързък почерк като посвещението. Взрях се в думите.

„Събери си ума, Фауст, и стигни дълбочината на това, което проповядваш.“

— Господи! — произнесох дрезгаво и затворих рязко книгата. Ръцете ми трепереха.

— Той би припаднал от смях, ако види реакцията ти — коментира Матю.

— Това, което мисля, ли е?

— Вероятно.

— Как се е озовала при теб?

— Кит ми я даде. — Матю докосна леко подвързията. — „Фауст“ винаги е било любимото ми произведение.

Всеки историк на алхимията познаваше пиесата на Кристофър Марлоу за д-р Фауст, който продал душата си на дявола срещу магически познания и сила. Отворих книгата и прокарах пръсти по посвещението, а Матю продължи:

— С Кит бяхме приятели, добри приятели, и то в опасно време, когато на малцина можеше да се има доверие. Щом Софи извади от джоба си шахматната фигура, която аз загубих в партията срещу него, ми стана ясно, че Англия е крайната ни цел.

Но това, което пръстите ми доловиха от посвещението, не беше приятелство. Беше отдаденост на влюбен.

— Влюбен ли беше в него? — попитах тихо.

— Не — отрече веднага Матю. — Обичах Кит, но не по начина, по който имаш предвид, нито така, както той искаше. Ако зависеше от него, всичко щеше да е различно. Но не зависеше от него и затова никога не сме били повече от приятели.

— Той знаеше ли какъв си? — Притиснах книгата към гърдите си като безценно съкровище.

— Да. Не можехме да се позволим да имаме тайни. Пък и той беше демон, и то от най-интелигентните. Скоро ще разбереш, че няма смисъл да се крие каквото и да е от Кит.

Имаше логика в това, че Кристофър Марлоу е бил демон, поне според ограничените ми познания за него.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: