— Също толкова красива като тогава — каза той и ме целуна страстно. — Може би дори още повече.

— Внимавай — предупредих го и се засмях. — Още не беше решил дали ме обичаш тогава.

— О, бях решил — изтъкна той и отново ме целуна. — Просто не ти го казах.

Двете жени седяха точно където очаквахме, Март си четеше кримката, а Изабо — вестниците. Разговорът може и да не беше съвсем същият, но това като че ли нямаше значение. Най-трудната част от вечерта беше да гледам как Матю танцува с майка си. Изражението му беше едновременно тъжно и радостно, а накрая я обгърна в мечешка прегръдка. Когато ме покани на танц, аз стиснах малко по-силно ръката му в знак на съчувствие.

— Благодаря ти — прошепна в ухото ми, докато ме въртеше. Целуна ме нежно по шията. Това определено не се бе случило първия път.

Матю сложи края на вечерта точно както преди, като заяви, че ще ме отведе да си легна. Този път се сбогува, тъй като знаеше, че ще е за дълго. Пътят ни обратно беше почти същият, но не толкова страшен, защото вече ми беше познат. Не изпаднах в паника, нито загубих концентрация, когато времето отказваше да ни пропусне, съсредоточих се още повече в познатите ритуали по приготвянето на вечерята в къщата на семейство Бишъп. Върнахме се навреме, за да направя салатата.

По време на вечеря Сара и Ем забавляваха вампирите с разкази за моите приключения като малка. Когато историите им се свършиха, Матю започна да дразни Маркъс за неговите провали в сделките с недвижими имоти през деветнайсети век и огромните му инвестиции в новите технологии през двайсети, които така и не се възвърнали, както и за слабостта му към червенокосите жени.

— Знаех си, че има защо да те харесвам — подхвърли Сара и приглади неуправляемата си червена коса. После му наля още уиски.



Настъпи денят на Вси светии. Беше ясен и хубав. В тукашните гористи краища винаги можеше да завали сняг, но тази година времето изглеждаше милостиво. Матю и Маркъс направиха по-дълга разходка от обичайното, а аз пих дълго чай и кафе със Сара и Ем.

Когато телефонът иззвъня, всички подскочихме. Сара вдигна и от половинчатите й отговори разбрахме, че не е очаквала това обаждане.

Затвори и се върна при нас на масата във всекидневната, която отново успяваше да ни побере.

— Беше Фей. С Джанет са у семейство Хънтърс. С караваната си. Питат дали ще тръгнем с тях на есенното им пътешествие. Отиват до Аризона, а след това продължават за Сиатъл.

— Богинята не си е губила времето — усмихна се затворнически Ем. Двете от дни се чудеха как точно да си тръгнат незабелязано от Мадисън, без да предизвикат паника и клюки. — Мисля, че така нещата ще се уредят чудесно. Ще тръгнем с тях, след това ще отидем при Изабо.

Занесохме чантите с храна и другия багаж в очуканата кола на Сара. Когато я натоварихме до пръсване, така че едвам се виждаше нещо в огледалото за обратно виждане, двете започнаха да ми дават нареждания.

— Сладкишите са на плота — каза Ем. — А костюмът ми е окачен в дъното на работната стая. Ще ти е таман. Не забравяй и чорапите. Децата обичат чорапите.

— Няма да ги забравя — уверих я. — Нито шапката, макар че е ужасно нелепа.

— Разбира се, че ще си сложиш шапката! — обади се възмутено Сара. — Това е традиция. Гледай да угасиш огъня, преди да тръгнете. Табита трябва да бъде нахранена точно в четири часа. Иначе започва да повръща.

— За всичко ще се погрижим. Оставила си ни списък — изтъкнах аз и я потупах по рамото.

— Ще ни се обадите ли у семейство Хънтърс, за да ни кажете кога тръгват Мириам и Маркъс? — помоли Ем.

— Ето. Вземи — и Матю й подаде телефона си с крива усмивка. — Сама се обади на Маркъс. Там, където отиваме, няма да има покритие.

— Сигурен ли си? — поколеба се Ем. Всички възприемахме телефона на Матю като продължение на ръката му и беше странно да го видим без него.

— Напълно. Повечето данни са изтрити, но оставих няколко номера специално за вас. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, обадете се. Ако се тревожите, ако се случи нещо странно, свържете се с Изабо или Хамиш. Те ще уредят да ви вземат от всяка точка на света.

— Имат хеликоптери — прошепнах на Ем и я хванах под ръка.

Телефонът на Маркъс иззвъня.

— Натаниъл — оповести той, като погледна към екранчето. После се отдалечи, беше станал потаен, с което напомняше на баща си.

Матю го гледаше с тъжна усмивка.

— Тези двамата ще се забъркат в много неприятности, но поне Маркъс няма да се чувства толкова самотен.

— Добре са — съобщи ни Маркъс, след като прекъсна връзката. Усмихна се и прекара пръсти през косата си, друг жест, с който напомняше на Матю. — Ще трябва да се обадя на Хамиш и да му кажа.

Ем дълго държа Матю за ръката, очите й бяха насълзени.

— И вие се обаждайте — помоли тя. — Искаме да знаем, че сте добре.

— Пазете се. — Сара стисна очи, когато го прегърна. — И не се съмнявайте в себе си.

Мириам се сбогува по-сдържано с лелите ми, но аз не успях да се овладея.

— Гордеем се с теб — заяви Ем, като обхвана лицето ми с длани. Сълзите вече течаха по бузите й. — И родителите ти биха се гордели с теб. Грижете се един за друг.

— Ще се грижим — уверих я и избърсах сълзите си.

Сара хвана ръцете ми.

— Слушай учителите си, които и да са те. Не отричай нищо, преди да си ги изслушала. — Кимнах. — Имаш повече дарби от всички вещици, които познавам, може би повече от всички вещици по земята от много, много години насам. — Млъкна за кратко, после продължи: — Радвам се, че няма да ги пропилееш. Магията е дар, Даяна, точно като любовта. — Сетне се обърна към Матю. — Доверявам ти нещо скъпоценно. Не ме разочаровай.

— Няма, Сара — обеща й той.

Тя ни разцелува, след това се втурна надолу по стълбите към колата.

— Сбогуванията са тежки за Сара — обясни Ем. — Ще се чуем утре, Маркъс. — Качи се на предната седалка и махна. Колата забръмча и заподскача по коловозите на алеята, след това пое към града.

Когато се върнахме в къщата, Мириам и Маркъс ни чакаха в коридора с багажа си.

— Решихме, че двамата трябва да останете малко сами — каза Мириам и подаде сака си на Маркъс. — И мразя дългите сбогувания. — Огледа се. — Е — подхвърли кратко и тръгна към стълбите на верандата, — ще се видим, като се върнете.

Матю поклати глава след отдалечаващата се Мириам, влезе в трапезарията и излезе след малко с един плик в ръце.

— Вземи — връчи го на сина си.

— Никога не съм искал да съм лидер — поклати глава Маркъс.

— Да не мислиш, че аз съм искал? Това бе мечта на баща ми. Филип ме накара да обещая, че братството няма да попадне в ръцете на Болдуин. Моля те за същото.

— Обещавам. — Маркъс взе плика. — Ще ми се да не се налага да тръгваш.

— Съжалявам, Маркъс. — Преглътнах буцата в гърлото си и докоснах студената му кожа с топлите си пръсти.

— За какво? — усмихна се той сияйно и искрено. — Че направи баща ми щастлив?

— Че те поставих в тази ситуация и предизвиках толкова бъркотии.

— Не се боя от войната, ако това имаш предвид. Притеснявам се как ще се представя след Матю. — Маркъс счупи печата. И с този на пръв поглед незначителен жест той стана лидер на Рицарите на Лазар.

— Je sui a votre commande, seigneur19 — промълви Матю, свел глава. Болдуин бе казал същото на „Ла Гуардия“. Думите звучаха толкова различно, когато се произнасяха искрено.

— Тогава ти нареждам да се върнеш и да поемеш отново лидерството на Рицарите на Лазар — изрече строго Маркъс, — преди да съм сътворил пълна бъркотия. Не съм французин и със сигурност не съм рицар.

— Във вените ти тече доста френска кръв и си единственият, на когото мога да се доверя. Пък можеш да разчиташ и на прочутия си американски чар. Може да се окаже, че лидерството ти харесва.

Маркъс изсумтя и натисна един бутон на телефона си.

— Готово — каза кратко на човека от другата страна на линията. — Благодаря.

— Натаниъл прие поста си — промълви Матю и се усмихна. — Френският му е учудващо добър.

Маркъс се намръщи на баща си, отдалечи се, за да размени няколко думи с демона, след това се върна.

Баща и син дълго се гледаха, после си стиснаха ръцете и се потупаха по гърба — ритуал за сбогуване, усъвършенстван в стотици раздели. За мен остана целувка и думите „Бъди добра“, а след това Маркъс си тръгна.

Посегнах към ръката на Матю.

Бяхме сами.

(обратно)

42.

— Останахме само ние и призраците. — Стомахът ми изкъркори.

— Коя е любимата ти храна? — попита той.

— Пица — отвърнах веднага.

— Наслаждавай й се, докато имаш възможност. Поръчай си, ще отидем да я вземем.

Откакто бяхме пристигнали, не бяхме напускали околността на къщата на семейство Бишъп, затова ми беше странно да пътувам из Мадисън с рейнджровъра, седнала до вампир. Хванахме пътя за Хамилтън, прекосихме хълмовете на юг, след това обърнахме на север, за да отидем да вземем пицата. Посочвах му къде съм ходила да плувам като дете, къде е живяло първото ми истинско гадже. Градът бе украсен за Вси светии — черни котки, вещици на метли, дори дърветата бяха окичени с боядисани в оранжево и черно яйца. В тази част на света не само вещиците приемаха празника сериозно.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: