— Изглеждате ми доста бледа — каза той тихо и меко. — Искате ли да ви изпратя до вас?

— Не — поклатих глава с надеждата да си седне на мястото и да ме остави да си възвърна самообладанието.

— Д-р Бишъп, наистина смятам, че трябва да ми позволите да ви изпратя до вас.

— Не! — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах. Снижих го до шепот. — Нямам никакво намерение да си тръгвам от библиотеката, още по-малко да ви позволя да ме изпратите вие или който и да е друг.

Лицето на Клермон се озова смущаващо близо до моето. Той пое бавно дъх и отново усетих силната миризма на канела и карамфил. Нещо в погледа ми го убеди, че говоря сериозно, и се отдръпна. Стисна ядосано устни и се върна на мястото си.

Прекарахме остатъка от следобеда в напрегнато примирие. Опитах се да премина на втората кола от ръкописа си, а Клермон прелистваше страниците и записките си съсредоточен като съдия, който трябва да вземе решение за смъртна присъда.

Към три часа усетих, че нервите ми са опънати до скъсване и повече не мога да се концентрирам. Денят ми бе провален.

Събрах пръснатите си вещи и върнах ръкописа в кутията.

Клермон вдигна поглед.

— Прибирате ли се, д-р Бишъп? — Гласът му прозвуча добронамерено, но очите му блестяха.

— Да — отвърнах троснато аз.

Лицето на вампира стана безизразно, но съсредоточено.

Всички в читалнята ме проследиха с поглед, докато излизах — заплашителният вещер, Джилиан, вампирът, дори демонът. Библиотекарят на гишето за връщане на книги от следобедната смяна ми бе непознат, защото никога не си бях тръгвала по това време на деня. Господин Джонсън бутна леко стола си назад, видя, че съм аз, и погледна изненадано часовника си.

Бутнах стъклените врати на библиотеката, излязох на полянката отпред и поех жадно свеж въздух. Но свежият въздух нямаше да ми стигне, за да поправя злото на този ден.

След петнайсет минути вече бях облечена с клин до коленете, избеляла фланела на клуба по гребане на „Ню Колидж“ и дебел пуловер. Обух си маратонките и се отправих бегом към реката.

Когато стигнах до брега, част от напрежението ми се бе уталожило. „Отравяне с адреналин“, така наричаше един от лекарите ми тези пристъпи на тревожност, които ме тормозеха от детството. Медиците твърдяха, че поради причини, които те не могат да проумеят напълно, тялото ми си мисли, че е в непрекъсната опасност. Един от специалистите, при които леля ме заведе на консултация, каза, че това са остатъци от времената, в които хората са били ловци. Според него съм щяла да се оправя, щом си прочистя кръвта от адреналина, а това можело да стане, като потичам както уплашена антилопа бяга от лъв.

За лош късмет на този лекар бях ходила като дете с родителите си в Серенгети и бях виждала такова преследване. Антилопата изгуби битката. И това ми бе направило страхотно впечатление.

После опитах да си помогна с лекарства и медитация, но нищо не се бореше така успешно с паниката както физическата активност. В Оксфорд всяка сутрин гребях, преди студентските екипажи да пренаселят тясната река. Но учебната година още не бе започнала и във водата нямаше никого.

Обувките ми скърцаха по чакълените пътеки, които водеха към хангарите. Махнах на Пийт, техника, който се разхождаше с гаечен ключ и масльонка в ръце и се опитваше да оправи това, което студентите бяха повредили по време на тренировки. Спрях се до седмия хангар и се приведох, за да си почина, преди да взема ключа, скрит над външната лампа, и да отключа вратата.

Вътре ме посрещнаха подредените жълто — бели лодки. Имаше големи осемместни за титулярния мъжки екипаж, малко по-малки за жените и най-различни други с по-ниско качество и размери. От носа на една чисто нова, която все още не бе пускана на вода, висеше бележка, която осведомяваше всички посетители, че: Никой няма право да взима „Жената на френския лейтенант“ без разрешението на президента на клуба по гребане на „Ню Колидж“. Името на лодката беше прясно изписано отстрани с викториански шрифт в памет на някогашния студент, създател на образа3.

В дъното на хангара имаше седемметрова лодка, поставена на скоби на височината на кръста. Бог да поживи Пийт, помислих си аз, че е оставил скула на пода. На седалката му имаше бележка: „Тренировките започват следващия понеделник. Лодката ще бъде върната на стойката си“.

Изритах маратонките си, взех две гребла от купчината до вратата и ги занесох на кея. След това се върнах за лодката.

Пуснах внимателно скула във водата и сложих единия си крак върху седалката му, за да не отплава, докато промушвах греблата в халките. След това ги хванах с една ръка като гигантски клечки за ядене, влязох в лодката и се отблъснах от кея с лявата си ръка. Скулът се понесе по реката.

За мен гребането беше като религия, състоеше се от поредица ритуали и движения, които повтарях, докато изпаднех в състояние на медитация. Започваше се от мига, в който се докоснех до екипировката, но истинската магия се случваше, когато постигнех правилната комбинация от точност, ритъм и сила, която гребането изискваше. Този спорт още от студентските ми години ми носеше спокойствие, каквото нито една друга дейност не можеше.

Потопих греблата във водата и ги плъзнах. Увеличих скоростта, като си помагах при всяко загребване с краката, и усещах съпротивлението на водата при всяко движение. Вятърът бе студен и пронизващ и дрехите ми не можеха да ме предпазят от него.

Когато постигнах идеалния ритъм, ми се стори, че летя. В тези блажени мигове изгубвах представа за време и място, бях само безплътно тяло върху течащата река. Малката ми пъргава лодка пореше водата, а аз се движех в пълна хармония с нея. Затворих очи и се усмихнах, събитията от изминалия ден започнаха да ми се струват незначителни.

Отвъд затворените ми клепачи притъмня и шумът от трафика ми подсказа, че преминавам под моста Донингтън. Излязох пак на слънце от другата страна, отворих очи и в слънчевия си сплит усетих леденото докосване на вампирски поглед.

На моста стоеше някой, дългото му палто се вееше около коленете. Макар да не виждах лицето му, от очертанията на едрата му фигура разбрах, че е Матю Клермон. Отново.

Изругах и за малко да изпусна едното гребло. Наблизо беше градският кей. Изкушавах се от мисълта да изманеврирам непозволено, да пресека реката и да ударя вампира по тила на красивата му глава с каквото намеря подръка. Докато обмислях плана си, забелязах на кея слаба жена, облечена в изцапан с боя гащеризон. Пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.

Това не бе типична гледка за хангарите на Оксфорд.

Тя вдигна очи и погледът й прогори кожата ми. Демон. Усмихна се като вълчица и каза нещо в телефона си.

Ставаше прекалено странно. Първо Клермон, после пък цели стада свръхестествени същества се появяваха навсякъде, където бе той. Зарязах плана и съсредоточих усилията си в гребането.

Поех отново срещу течението, но спокойствието от физическата активност се бе изпарило. Когато минах покрай таверната „Изида“, забелязах Клермон да стои до една от масите. Бе успял да се придвижи от моста Донингтън до тук пеша по-бързо от мен, която бях в състезателна лодка.

Натиснах греблата и ги вдигнах на половин метър над водата като криле на огромна птица, след това се плъзнах право към паянтовия дървен кей на таверната. Докато изляза на сушата, Клермон бе прекосил петте метра трева между нас. Кеят се огъна под тежестта му и лодката потрепна.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попитах аз, излязох от лодката и тръгнах по дървените дъски към вампира. Дишах тежко от физическото усилие и бузите ми бяха зачервени. — Да не би вие и приятелите ви да ме преследвате?

Клермон се намръщи.

— Те не са ми приятели, д-р Бишъп.

— Нима? Не съм виждала толкова вампири, вещици и демони на едно място от времето, когато бях на тринайсет и леля ми ме замъкна на езически летен фестивал. Като не са ви приятели, защо непрекъснато се навъртат около вас? — Избърсах чело с опакото на дланта и отметнах влажната си коса от лицето.

— Мили боже — промърмори невярващо вампирът. — Май слуховете ще се окажат верни.

— Какви слухове? — попитах нетърпеливо.

— Вие си мислите, че тези… същества искат да прекарват времето си с мен? — Клермон кипеше от възмущение, но в гласа му като че ли имаше и изненада. — Невероятно.

Свалих дебелия пуловер. Погледът на Клермон се плъзна към шията ми, надолу по голите ми ръце чак до върховете на пръстите. Почувствах се странно, сякаш бях гола в обичайните си дрехи за гребане.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: