Погледнах го по-внимателно.

— Струва ми се, професор Клермон, че дългогодишният опит няма как да ми каже това, което имам нужда да знам точно сега.

— С радост ще отговоря на въпросите ви, стига да мога — заяви той, затвори книгата си и я остави на бюрото. Чакаше с търпението на учител пред враждебен, но не много умен ученик.

— Какво точно искате?

Клермон се облегна назад в стола си и скръсти спокойно ръце.

— Искам да проуча трудовете на д-р Нийдъм и еволюцията на идеите за морфогенезата.

— Морфогенезата?

— Промените в ембрионалните клетки, които водят до диференциация…

— Знам какво е морфогенеза, професор Клермон. Не това ме учуди.

Устните му потрепнаха. Скръстих защитно ръцете си пред гърдите.

— Разбирам. — Преплете дългите си пръсти и подпря лакти на страничните облегалки. — Снощи дойдох в библиотеката на Бодли, за да поръчам някои ръкописи. Влязох и реших да поогледам. Обичам да знам къде се намирам, не прекарвам много време тук. И тогава ви видях в галерията. А това, на което станах свидетел, след като ви зърнах, беше малко неочаквано. — Устните му отново потрепнаха.

Изчервих се, като си спомних как използвах магия, за да взема книгата. И се опитах да не позволя да бъда обезоръжена от старомодното му „библиотеката на Бодли“, макар да не успях съвсем.

Внимавай, Даяна, предупредих се сама. Той се опитва да те очарова.

— Значи става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, чиято кулминация е мигът, в който вампир и вещица сядат един до друг и започват да изучават ръкописи като обикновени читатели?

— Не вярвам някой, направил си труда да ме разгледа по-внимателно, да ме сметне за обикновен. — Тихият глас на Клермон се снижи до подигравателен шепот и той се наведе напред. — Но да, става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, ако така ви е по-лесно.

— Мислех, че учените вече не вярват в съвпаденията.

Той тихо се засмя.

— Все някой трябва да вярва в тях.

Клермон не откъсваше поглед от мен, което беше крайно изнервящо. Библиотекарката добута до лакътя на вампира старата дървена количка, по чиито лавици бяха спретнато подредени сиви кутии с ръкописи.

Вампирът отмести очи от лицето ми.

— Благодаря, Валъри. Оценявам помощта ти.

— Моля ви, професор Клермон — каза Валъри, впила трескав поглед в него, и се изчерви. Вампирът успя да я очарова само с едно „благодаря“. Изсумтях. — Кажете ни, ако имате нужда от нещо друго — довърши тя и се върна на работното си място до входа.

Клермон взе първата кутия, развърза връзките с дългите си пръсти и погледна към мен.

— Не бих искал да преча на работата ви.

Матю Клермон поведе в резултата. Достатъчно дълго бях контактувала с колеги учени, за да разпозная знаците и да знам, че всяка следваща реплика от моя страна само ще влоши нещата. Отворих компютъра си, натиснах копчето за включване по-силно, отколкото беше необходимо, и взех първия от моите ръкописи. След като отворих кутията, поставих подвързаното с кожа съдържание на стойката пред себе си.

През следващите час и половина прочетох първите страници поне трийсет пъти. Започнах от началото, четях познатите ми стихове, приписвани на Джордж Рипли, които обещаваха да разкрият тайните на философския камък. След изненадите тази сутрин обясненията как да получим Зелен лъв и Черен дракон2 и да забъркаме мистична кръв от химикали ми се струваха по-неясни отвсякога.

А в същото време Клермон успя да отметне поразително количество работа. Изписваше с бързи движения листа със своя автоматичен молив „Монблан“. След това обръщаше нова страница със силно шумолене, което ме караше да стискам здраво зъби, и започваше отново.

Господин Джонсън минаваше от време на време през читалнята, за да се увери, че никой не поврежда книгите. Вампирът не спираше да пише. Поглеждах и към двамата с гняв и ненавист.

В 10:45 усетих познатото изтръпване и в „Селдън Енд“ се втурна Джилиан Чембърлейн. Отправи се към мен — без съмнение, за да ми разкаже колко добре е прекарала на честването на Мабон. Но видя вампира и изпусна чантата си, пълна с листа и моливи. Той вдигна очи и се взря в нея, а тя се изниза обратно към средновековното крило.

В 11:10 усетих притискане като от целувка по врата си. Беше обърканият пристрастен към кофеина демон от музикалната читалня. Навиваше непрекъснато на пръстите си кабела на бели пластмасови слушалки, след това го оставяше да се развие към пода, повлечен от тежестта им. Демонът ме видя, кимна на Матю и седна на един от компютрите в центъра на помещението. На монитора му бе залепена бележка: „Не работи. Повикан е техник“. Демонът остана зад него няколко часа, като непрекъснато поглеждаше през рамо, а след това вдигаше очи към тавана, сякаш се опитваше да осмисли къде се намира и как се е озовал там.

Върнах вниманието си на Джордж Рипли и усетих студения поглед на Клермон върху темето си.

В 11:40 почувствах ледено докосване между лопатките на гърба си.

Това беше капката, която преля чашата. Сара все казваше, че само едно от всеки десет същества е свръхестествено, но тази сутрин в секцията „Херцог Хъмфри“ свръхестествените бяха пет пъти повече от обикновените хора. Откъде се бяха взели?

Станах рязко, извърнах се и стреснах млад пълничък вампир с цял наръч средновековни документи в ръце. Той се опитваше да седне на стол, който бе прекалено малък за него. Нададе тих вик от внезапното неочаквано внимание. Когато зърна Клермон, пребледня повече, отколкото си мислех, че е възможно за вампир. Кимна извинително и се оттегли в тъмните дълбини на библиотеката.

Следобед още няколко човешки и три свръхестествени същества влязоха в „Селдън Енд“.

Две непознати вампирки, които по всичко личеше, че бяха сестри, се плъзнаха покрай Клермон и се спряха пред лавиците с книги по местна история под прозореца. Избираха посветените на първите поселища в Бедфордшър и Дорсет и си водеха записки в един и същ бележник. Едната прошепна нещо и Клермон така бързо извърна глава, че ако беше човек, вратът му щеше да се скърши. Просъска тихо, от което на мен ми настръхнаха косъмчетата по тила. Двете се спогледаха и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

Третото свръхестествено същество беше възрастен мъж. Застана под ярката слънчева светлина и се взря трескаво в прозорците от оловно стъкло, след това се обърна към мен. Облеклото му бе типично за академичните типове — кафяво туидено сако с кадифени кръпки на лактите, кадифени джинси в крещящ зелен нюанс и памучна риза, закопчана догоре, с петна от мастило на предния джоб. И тъкмо да го определя като поредния оксфордски учен, когато усетих познатото изтръпване, което ми подсказа, че е вещер. Но не ми бе познат, затова се върнах обратно към работата си.

Ала лекият натиск на тила ми правеше невъзможно по-нататъшното четене. Напрежението се разпростря към ушите, стана по-силно и обви и челото ми. Стомахът ми панически се сви. Това не беше вече безмълвен поздрав, а заплаха. Защо себеподобен ме заплашваше?

Вещерът тръгна небрежно към бюрото ми. Докато се приближаваше, чух шепот в пулсиращия си череп. Беше едвам доловим и не можех да различа думите. Бях сигурна, че идва от вещера, но кой, по дяволите, бе той?

Дишането ми стана повърхностно. Разкарай ми се от главата, казах аз настойчиво, макар и без глас, и докоснах челото си.

Клермон се придвижи толкова бързо, че изобщо не го видях как преминава покрай бюрата. След миг вече стоеше до мен, едната му ръка бе подпряна на облегалката на стола ми, а другата постави на бюрото пред мен. Широките му рамене се бяха надвесили над мен като крилата на сокол, който си брани плячката.

— Добре ли сте? — попита той.

— Нищо ми няма — отвърнах с треперещ глас, напълно объркана за причината вампирът да ме брани от вещера.

Читателка от галерията над нас изви шия, за да види за какво е цялото суетене. Изправи се и смръщи чело. Двама вещери и вампир нямаше как да останат незабелязани от човешко същество.

— Оставете ме на мира. Хората ни забелязаха — казах през стиснати зъби.

Клермон се изправи в цял ръст, но остана с гръб към вещера и стоеше между нас като ангел-отмъстител.

— О, обърках се — промърмори вещерът зад Клермон. — Помислих, че това място е свободно. Извинете. — Тихите му стъпки отекнаха в далечината и натискът върху главата ми постепенно намаля.

Хладен бриз се вдигна във въздуха, когато студената ръка на вампира се пресегна към раменете ми, спря се, а после се върна обратно на облегалката. Клермон се приведе.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: