Дебора Харкнес
Аз, вещицата
(книга първа от трилогията " Аз, вещицата")

На Лекси и Джейк и тяхното светло бъдеще


„В началото бе липса и желание.

В началото бе кръв и страх.

В началото бе откриване на вещиците.“



1.

Подвързаното с кожа томче не беше забележително с нищо. На всеки средностатистически историк би му се сторило като един от стотиците ръкописи от Оксфордската Бодлианска библиотека — стар и овехтял. Но от мига, в който го взех, усетих, че в него има нещо особено.

В този следобед в края на септември читалнята „Херцог Хъмфри“ беше пуста и поръчките се изпълняваха бързо, след като летният приток от гостуващи учени бе секнал, а водовъртежът на есенната сесия още не бе започнал. Въпреки това се изненадах, когато Шон ме спря на рецепцията.

— Д-р Бишъп, ръкописите ви вече са тук — съобщи той, а в гласа му се прокрадна палава нотка. Предницата на карирания му пуловер бе нашарена с кафеникави следи от стари кожени подвързии и той несъзнателно започна да ги бърше. От движението върху челото му падна кичур пясъчноруса коса.

— Благодаря — отвърнах и му се усмихнах с благодарност. Нагло нарушавах правилата за броя книги, който един учен имаше право да си поръча за ден. С Шон бяхме изпили доста питиета заедно в кръчмата с розови стени от другата страна на улицата, докато пишехме докторатите си, затова повече от седмица изпълняваше поръчките ми без да протестира. — И престани да ме наричаш д-р Бишъп. Така ми се струва, че говориш на някого друг.

Той се ухили и плъзна ръкописите по очуканото си дъбово бюро. В тях имаше прекрасни образци на алхимични илюстрации от Бодлианската колекция. Всяко томче бе прибрано в защитна сива картонена кутия.

— Има още един. — Шон изчезна в стаичката и след малко се върна с дебело кварто, подвързано в мръсна телешка кожа. Остави ръкописа върху купчината други книги и се взря в него. Тънките златни рамки на очилата му отразяваха слабата светлина, идваща от старата бронзова лампа, прикрепена към полицата. — Тази книга не са я поръчвали отдавна. Отбелязвам си, че трябва да бъде сложена в кутия, след като я върнеш.

— Искаш ли да ти напомня?

— Не. Вече го записах тук. — И Шон се потупа по главата с върха на пръстите си.

— Твоят мозък сигурно е по-подреден от моя — усмихнах му се още по-широко.

Шон ме погледна свенливо и подръпна формуляра за поръчка, но той не помръдна от мястото си между корицата и първата страница.

— Не иска да излезе — отбеляза той.

В ушите ми нахлу сподавено бърборене, което се извиси над обичайната тишина в залата.

— Чу ли това? — Огледах се, озадачена от странните звуци.

— Кое? — попита Шон и вдигна поглед от ръкописа.

Погледът ми бе привлечен от остатъците от позлата по ръбовете. Нямаше как тези избледнели лъскави украси да излъчват пъстрата светлина, която се процеждаше между страниците. Премигнах.

— Нищо. — Придърпах припряно ръкописа към себе си и усетих парене по кожата при допира с подвързията. Пръстите на Шон все още стискаха формуляра за поръчки, който сега лесно излезе измежду корицата и страниците. Вдигнах купчината книги и я подпрях с брадичката си, лъхна ме тайнствена миризма, която заглуши познатия аромат на стружки от подострени моливи и препарат за чистене на дървения под.

— Даяна? Добре ли си? — попита ме Шон смръщен и загрижен.

— Нищо ми няма. Само съм малко уморена — отвърнах и дръпнах книгите далеч от носа си.

Тръгнах бързо през старата част на библиотеката, построена още през XV век, преминах покрай редиците с елизабетински бюра с по три полици за книги и издраскани плотове. Готическите прозорци между писалищата насочваха вниманието на читателите към декоративните тавани, на които бе изрисуван гербът на университета с три корони, отворена книга и мотото: „Бог е моето просветление“.

В тази петъчна вечер само американската изследователка Джилиан Чембърлейн ми правеше компания в библиотеката. Тя бе специалистка по класически науки и преподаваше в „Брин Мор“. Беше се надвесила над парчета папирус, поставени под стъкло. Минах бързо покрай нея в опит да избегна контакта, но скърцането на стария под ме издаде.

Усетих парене по кожата си както винаги, когато ме погледнеше вещица.

— Даяна? — извика тя в мрака.

Потиснах въздишката си и се спрях.

— Здрасти, Джилиан. — Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.

— Какво ще правиш в деня на равноденствието? — Джилиан все се мъчеше да ме убеди да прекарам малко време със „сестрите“. Вещерското честване на равноденствието беше само след дни и тя удвояваше усилията си да ме вкара в оксфордското им общество.

— Ще работя — отвърнах веднага.

— Тук има много добри вещици — каза Джилиан с явно неодобрение. — Трябва да дойдеш с нас в понеделник.

— Благодаря. Ще си помисля — обещах аз и вече тръгвах към Селдънската секция на залата, просторна пристройка от XVII век, перпендикулярна на основната част на „Херцог Хъмфри“. — Работя по доклад за конференция, затова не разчитай на мен. — Леля Сара винаги ме бе предупреждавала, че една вещица не може да излъже друга, но аз не спирах да опитвам.

Джилиан въздъхна състрадателно, но очите й не се отлепяха от мен.

Върнах се на обичайното си място срещу високите прозорци от оловно стъкло. Едвам се удържах да не хвърля томчетата на масата и да не започна да си бърша ръцете. Но си спомних колко са стари и внимателно ги положих на плота.

Книгата, която бе отказала да пусне формуляра, беше най-отгоре. На гръбчето й имаше отпечатан златист герб на Елиас Ашмол, колекционер и алхимик от XVII век, чиито книги бяха преместени от музея му в Бодлианската библиотека през XIX век. Пресегнах се и докоснах кафявата кожа.

Лек удар като от ток ме накара да си отдръпна пръстите, но не успях да го направя достатъчно бързо. Тръпките пропълзяха нагоре по ръцете ми и накараха косъмчетата по тях да настръхнат, след това тръгнаха по раменете, а мускулите на шията и гърба ми се свиха. Усещането бързо изчезна, но след него остана чувство за неосъществено желание. Бях поразена от тази своя реакция, затова бързо се дръпнах от масата.

Дори на безопасно разстояние ръкописът ме предизвикваше — заплашваше да разруши стените, които бях издигнала, за да отделя кариерата си на учен от рожденото ми право на последната от вещиците в семейство Бишъп. Положих много усилия, за да напиша доктората си и да си спечеля професура, очакваха ме повишения и започваше наистина да ми върви професионално. Отрекох се от семейното наследство и изградих живота си върху разума и научните си способности, а не върху необясними предчувствия и магии. Бях в Оксфорд, защото работех по изследователски проект. Откритията ми, подкрепени от обширни анализи и бележки под линия, щяха да бъдат публикувани. Щяха да бъдат представени пред колегите ми — нормални човешки същества — без мистерии и без загадъчното познание, достъпно само за шестото чувство на вещиците.

Ала без да подозирам, бях поръчала алхимичен трактат, притежаващ свръхестествени сили, които не можех да пренебрегна. Пръстите ме сърбяха да го отворя и да науча повече. Но още по-силен импулс ме възпираше: дали любопитството ми беше интелектуално и свързано с научната ми работа? Или имаше нещо общо с връзките на моето семейство с вещерския занаят?

Поех дълбоко от познатия въздух на читалнята и затворих очи с надеждата така да си проясня съзнанието. Бодлианската библиотека винаги е била убежище за мен, място, което няма нищо общо със семейство Бишъп. Скръстих треперещите си ръце, взрях се в здрача в книгата на Ашмол и се зачудих какво да правя.

Ако майка ми беше в моето положение, би стигнала инстинктивно до отговора. Повечето членове на семейство Бишъп бяха талантливи магьосници, но майка ми Ребека беше специална. Всички казваха така. Свръхестествените й способности се проявили рано и още докато била в началното училище, започнала да прави по-силни магии дори от най-висшестоящите вещици в местното сестринство. Имала страхотна интуиция, невероятна проницателност и вроден талант да прониква под повърхността на хора и събития. По-малката й сестра, леля ми Сара, също била способна вещица, но дарбата й била по-обикновена: била доста сръчна с отварите и се справяла отлично с традиционните магии и заклинания.

Колегите ми историци, разбира се, не знаеха нищо за семейството ми, но всички в Мадисън, забутаното градче в южната част на щат Ню Йорк, където живеех със Сара от седемгодишна възраст, познаваха семейство Бишъп. Предците ми се преместили там от Масачузетс след Войната за независимост. Това станало повече от век след екзекуцията на Бриджит Бишъп в Салем. Но клюките и слуховете ги настигнали и в новия им дом. След като избягали от родното си място и се заселили в Мадисън, семейство Бишъп положили много усилия, за да покажат, че вещерските им умения могат да ги направят добри съседи — защото могат да лекуват и да предсказват времето. Постепенно успели да пуснат достатъчно дълбоки корени в новата си общност и да потушат суеверията и естествения човешки страх.



Поделитесь ссылкой в социальных сетях: