read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»


Алфануи и учителят гледаха дълго огъня, без да продумат. Изведнъж къщата се срути със страшен трясък и над нея се извиси черен стълб от сажди и трески, който затъмни пламъците. После те почнаха да чезнат и шумовете утихнаха. Там където по-рано се издигаше къщата, сега бе останало празно място, по което тук-таме тлееха още огньове и димяха развалини.

(обратно)

Петнадесета глава
В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА ЗА СМЪРТТА НА УЧИТЕЛЯ В ПОЛЕТО НА ГУАДАЛАХАРА

По полето на Гуадалахара жълтее глогът. Редува се цъфналият глог с червенеещата се по ливадите мащерка. Нежен зелен цвят се разстила над черната земя и бодливите храсти. Призори по полето на Гуадалахара се появяват мънички, тъмни чучулиги, с пъстри петна по гърдите и крехки човки. Пътищата пресичат равните, високи варовикови плата, които, сякаш отсечени от нож, стръмно се спускат към наклонените долини. Много рядко, нейде в далечината, се мярват триъгълните шапки на жандармите, които минават по тези пътища, яхнали конете си. Това са пътища на лисици и крадци, а жандармите си стоят обикновено долу в градското казино и играят на домино с някой бакалин, мушнал палците си в ръкавните извивки на жилетката. Крадците спят в подземията па замъците, които увенчават стръмните върхове, а старците, облечени в черно, сестри на окадените вериги и котли от огнищата, играят хоро по зелените ливади. Стариците имат кости като тел и те надживяват мъжете и тополите. Те се давят по бродовете на Енарес и течението ги понася след това по реката надолу, като някакви черни парцали. Понякога те се омотават в ракитака или в смриките, които растат край основите на мостовете, и когато рибарите хвърлят въдиците си, те се закачат на тях. Гуадалахарските старици се движат винаги заедно, но бягат, щом като някоя от тях се удави, и никому ни дума не доверяват за това, което се е случило.

Гуадалахарските рибари се движат винаги поединично и спират, за да похапнат край брястовете. Енарес е мътна река, която се спуска през мрачни равнини и напира от мрачни планини. Тя води началото си от забравени по стръмните планински пътеки облаци. А в планината снегът стои на петна, тъй като земята е много черна и снегът никога не успява да я покрие напълно. Каква дебела сянка хвърля планината върху Гуадалахарското поле! Успява ли понякога слънцето да го огрее изпяло?

Три дни вървяха Алфануи и учителят. Житото зеленееше по нивите и учителят сякаш все повече се свличаше към земната твърд. Най-после той легна по гръб край едно заешко леговище. Нагласи се добре и подпря глава на един кълн жито:

— Алфануи, умирам!

Учителят говореше много бавно. Устните и клепачите на Алфануи потрепнаха. Стори му се, че някакъв пороен дъжд се сипеше в него самия. Коленичи до учителя си. Не можете да говори.

— Умирам, Алфануи!

Алфануи почувствува, че сълзите напират в ъглите на очите му, почувствува, че ручеите на плача и на гласа му търсят излаз.

— Умирам, Алфануи!

За първи път в живота си Алфануи избухна в плач и помисли, че ще се пръсне:

— Учителю, не умирай! Не умирай! Не умирай, учителю мой! Стани! Вдигни се от земята!

Хвана го под мишците и те опита да го повдигне, но не можа, защото учителят бе останал без сили и лежеше отпуснат.

— Стани! Стани!

Като разбра, че не може да му помогне, гласът на Алфануи замря отново, той закри лицето си и заплака.

— Алфануи сине мой, отивам в царството на белотата.

Настъпи отново мълчание, прекъсвано само от отчаяните ридания на Алфануи.

— Алфануи, ще се пренеса в царството на белотата, там където се сливат всички цветове.

— Не си отивай, учителю!

— Слушай, Алфануи! Всичко мое ти принадлежи. Ако се върнеш някога, мястото и това, което остана от къщата, са твои.

— Учителю, учителю мой! Няма ли да станеш? Да беше поне седнал! Не ме оставяй сам. Не съм виждал още да умира човек.

— Знам, Алфануи, сине мой. Върни се при майка си!

— Не! Тебе обичам. Искам ти да живееш, учителю.

— Умирам, Алфануи! Вече не мога да говоря. Отивам в царството на белотата, там където се сливат всички цветове в един.

Учителят се вцепени и погледът му започна да гасне. Алфануи захлупи лицето си на гърдите му и заплака. Дълго стоя така, докато почувствува на врата си милувката на една бавно вкочаняваща се ръка. След това шепата се затвори с голяма сила и сграбчи кичур от косите на момчето. Учителят престана да диша и Алфануи спря да плаче. Той вдигна изуменото си лице и когато изтръгна кичура коси от мъртвата ръка, видя, че между възлестите н синкави пръсти на учителя бяха останали няколко косъма.

Алфануи засипа учителя с малко пръст, отскубна стръкове зелено жито заедно с корените им и го покри напълно. После тръгна зашеметен по полето. На десетина крачки подплаши и вдигна някакъв заек и го проследи с поглед, докато той се загуби от очите му. Цял ден Алфануи броди по полето. Беше нощ, когато стигна до една дъбова гора и легна да спи на завет в шумата.

Показа се красива луна н освети дъбовете. Сребърният смок бавно се отпусна и се разви от китката на Алфануи, за да се нагрее на лунната светлина. Алфануи носеше в единия от джобовете си бронзовия гущер, а в другия жълтицата. С лице, огряно от луната, покрит с шума, за да се предпази от нощния студ, момчето спа в полето па Гуадалахара.

(обратно)

Шестнадесета глава
ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ СЕ ЗАВЪРНА В КЪЩАТА НА МАЙКА СИ, КОЯТО ЧИСТЕШЕ ЛЕЩА

Сутрешният влак! Дъбовата гора и земята потрепериха. Черната, тежко дишаща машина профуча и помете сухите листа, нападали върху релсите. Свежият утринен въздух тракаше с кастанетите си по прозорчетата. Влакът мина на пет метра от Алфануи н стоте безучастни, непознати профила зад стъклата пребродиха сънните му очи. Последният вагон вдигаше зад себе си вихрушка от прах и сухи листа. Събуди се уплашен и стреснат от дългото, забързано тракане, което оставяше след себе си простора, изтръпнал от празнота. Грохотът на влака разкъса тишината на две, а самотата на пожълтялата дъбрава бе прекосена от стоте сънни профила ’тто прозорците.

Алфануи оправи косите си. Чувствуваше се оснежен, сякаш току-що се беше окъпал в чисти и бистри сълзи. Потърси смока, жълтицата н бронзовия гущер и спомените възкръснаха изведнъж Смокът отново се беше навил около китката му.

Алфануи пое но железопътната линия на юг. През нощта стигна до една обширна, огряна от луната равнина. Приличаше на тъмно, бяло и зелено огледало. Ниско над земята се носеха гъсти мъгли.

На третата вечер Алфануи се добра до къщата на майка си. Безшумно дишащ, домът спеше, свил се под тъмните евкалипти край воденичния улей. Нишките на паяците и дървесните червеи замрежваха стряхата, а по ръба на комина танцуваше като въжеиграч духът на жаравата.

Алфануи се промъкна през прозореца и запали един светилник. Намери пясъчното си часовниче върху масичката в стаята си. Сините песъчинки спяха в долния конус, също като пясъка в някое изоставено речно корито. Алфануи обърна часовника, пясъкът се събуди и започна да се сипе в тънка струйка. Той погледна още веднъж потока на сините песъчинки и пред очите му проблесна слабото сияние на миналото. След това легна и угаси светлината.

Малко по-късно Алфануи чу някакъв шум, който идвате от друга стая. Стана от леглото и видя осветена врата в дъното на коридора. Отиде там и завари майка си да чисти леща. Тя не го забеляза, момчето се спри за миг на прага и се загледа в нея. После се приближи до масата.

— Сине! Кога пристигна? — Здравей, мамо!

Алфануи седна до майка си и започна да си играе с клечиците, семената и камъчетата, които тя отделяше от лещата. Седеше, облакътил се па мраморната плоча и подпрял главата си с ръка. Докато разказваше за това, което му се беше случило, редеше от семената разни фигури и после ги разваляше. След това написа името си и каза:

— Мамо, наричай ме Алфануи.

Алфануи бе отсъствувал дълго време от майчиния си дом. Сега разпознаваше отново скърцането на гредите в кухнята, мравуняците между плочите, пукнатините по мрамора, фладеровите рисунки на дъските, вечно капещия месингов кран, очуканите гърнета и тенджери и всички други малки кухненски тайни. На една полица стояха подправките в бурканчета с надписи: червен пипер, шафран, чер пипер, кимион, канела, индийско орехче и др.

Алфануи си припомни еднообразния мирис на яхниите, които готвеше майка му. Видя глиненото гърне за мляко с гъст жълтеникав каймак и столовете от чамово дърво, побелели от дългогодишно миене и търкане. Котките мъркаха и дремеха с присвити очи по натоплените плочи край огъня. От време на време някоя стоножка пробягваше по тиганите, окачени по оджака на огнището. И всички кухненски шумове се сливаха в един, наподобяващ стърженето на дървесните червеи, а той си изкачваше по украсените с резба подпори към потъмнелия таван.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: