read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»


При трепета на пламъчето на маслената лампа сенките на птиците растяха и се умножаваха. С все по-мощни пристъпи вятърът нахлуваше през прозореца в стаята и носеше със себе си напеви на забравени реки и гори.

Пламъкът караше сенките на птиците да играят под такта на музиката. Подобни на призраци или на птици марионетки, те започнаха да танцуват тайнствени танци, първичните танци на своя вид, изписвайки върху високия таван на салона величествено хоро от пера и човки. Едно вихрено, блестящо и кръшно хоро, което се извиваше в последователни кръгове и възвръщаше на мъртвите птичи сенки някогашните им цветове. В средата танцуваше сивата чапла с китайските очички. Тя движеше високомерно своя клюн и отмерваше хороводния такт на останалите птици, а в това време носените от вятъра дъждовни капки шибаха на талази лицето й. Препарираните птици бяха напуснали подставките си, сякаш дъждът им бе възвърнал живота и летяха към своите сенки, които танцуваха по тавана.

И когато музиката на вятъра и на дъжда се срещна с мъртвите цветове на птиците, гъстата мъгла на тишината и на самотата се разкъса и се пробудиха забравени видения. Изведнъж в центъра на птичето хоро се очерта на тавана някакъв кръгъл отвор и през него нахлуха всички първични цветове. Хилядите разновидности на зеленината на джунглите и белотата на водопадите; розовият и сивият цвят на ниските, заливани от водата брегове, в страната на дългоногите птици, там където над хоризонта трепти червеното слънце, едва показало се над кървавочервената повърхност на тинестата вода. Ето, в подножието на виолетовите и жълтите захарни тръстики блесна черната тиня на бреговете, изпъстрена с тънки коренчета, конто се виеха сред хилядите следи, оставени от птиците. Белееха се солниците край широките устия на реките и живеещите край тях птици ровеха с дългите си клюнове в блатата. Блестеше морското слънце на чайките и на албатросите и къпеше в лъчите си пустите брегове, покрити с пясък и мидени черупки. Нахлу синият цвят на градовете и лястовиците, които се стрелваха под сводовете на кулите и пришиваха с нишките на полетите си една към друга камбанариите. Вятърът разтвори един хербариум и започна да го прелиства. Изсушените листа, овлажнени от дъжда, се съживиха и запълзяха по стените на салона, изпълниха го и образуваха гъст цветен свод, в който птиците свиха гнезда. От тях те излитаха и се отправяха към светлия кръгъл отвор на тавана.

Алфануи не би могъл да каже дали в неговите очи се беше вселила мрачна самота и в ушите му цареше необяснима тишина, защото тази музика и тези цветове идваха от някакъв друг свят, който никога не ни разкрива смисъла на нещата. А този смисъл бе поставен още от първия ден зад преградата на паметта, там където се ражда другата памет, безкрайната памет на непознатите неща.

Птиците танцуваха, танцуваха безспирно един след друг първичните танци на своя вид. Ятата кръстосваха своите полети, отправили се към свещените реки. Към Ефрат, Нил, Ганг, към китайските реки с техните цветни имена. В стаята нахлу цялата преселнишка и многоцветна география на птиците, светлината на древните земи.

После блестящият кръг на виденията изчезна и отново под глухите удари на тревожен тимпан сенките заиграха по стените някакъв зловещ и шеметен танц, подобен на танца на вещици, танц на вцепенени призраци с дълги н грубовати крака. Бързо, все по-бързо се въртеше хорото и помещението се свиваше и сякаш се прибираше в Алфануи. Хорото и сенките ставаха все по-малки и по-малки и се въртяха около пламъка на лампата. Връщаха се сенките, подобни на сиви пеперуди, за да изгорят прашеца си в пламъка на светилника Това беше прашецът, който вятърът беше вдигнал от сухите пера на птиците, и безкрайно малките прашинки се нажежаваха за миг на пламъка и възпроизвеждаха при изгарянето си всеки един от живите и далечни цветове на виденията, за да изчезнат след това отново в обикновената и слаба светлина на лампата. Всичко отново се сви в себе си. Вятърът престана да духа. Успокоените сенки замряха върху сивите стени. Птиците умираха в празния блясък на своите стъклени очи и последните капки масло, залутани по нишките на фитила се изкачваха задъхани към пламъка. Пламъкът спадаше и в него пращяха последните прашинки. Скоро той се превърна в димяща пепел, която едва святкаше в позлатената месингова лампа. Във въздуха остана да се носи мъртвешка и мрачна миризма на изгоряло масло и всичко затихна. Цареше лека тишина, в която човек очакваше да чуе ясен и самотен глас, утринна песен или стъпките на ранобудни ловци.

(обратно)

Осма глава
В КОЯТО СЕ ОПИСВА ТАВАНСКОТО ПОМЕЩЕНИЕ И СЕ РАЗПРАВЯ КАК ДРЯМКА ОБОРИ АЛФАНУИ

Една къса вита стълба водеше към тавана. През прашното стъкло на прозорчето проникваше плосък лъч светлина. Той падаше косо към пода и в него трептяха прашинките, които се носеха в пространството. В онази част на тавана, която оставаше в сянка, беше много горещо и се чуваше как напечените керемиди лениво се протягат. Мирис на непроветрено се носеше из наситения със сънливост въздух на тавана. Алфануи чувствуваше как на миглите му се трупа някакъв прашец като ситен сняг. Върху дъсчения под личеше следа от пресъхнала локва, образувана от капчук. Приличаше на езерна долина през лятна суша. Дъждовните капки бяха свлекли от керемидения покрив червеникав прах и го бяха натрупали по пода като някакъв ситен и фин нанос. Лъчът светлина от таванския прозорец бе пресушил локвичката и сега по накъдрените й брегове се виждаха стъпаловидните хоризонтални линии, които бележеха годините на по-силни и по-слаби валежи. В средата на локвата бе поставен стол. Четирите му крака бяха позатънали в тинята. Беше направен от лакирано черешово дърво, цвят бордо. Четирите му крака бяха пуснали корени в наноса, довлечен от керемидите, и те се ширеха и преплитаха по дъното на езерото в сложна паяжина, жадни да поемат и капките вода, които рядко падаха в него. Жаден, но за малко светлина, беше и столът, обърнал лице към прозорчето. Слънцето трептеше в жилките на дървото и по тях сякаш течаха живи струи кръв. Столът изглеждате сънлив и изоставен, заслушан само в заглушеното писукане на някои птица, кацнала пред прашното стъкло. От тавана, през следите, които бяха оставили дъждовните капки по стъклата, можеха да се видят неясните й очертания. Но отвън, от покрива, не можеше да се види какво има на тавана. От двата края на облегалката на стола бяха прораснали няколко зелени клончета с листа и череши. Черешите бяха зрели и покрити с прах, но върху тяхната изпъкнала повърхност се оглеждаше смален целият таван. Бяха четири чифта дребни и тъмни череши, положили весело главички на зелените листа.


Изображение к книге Алфануи открива света

Алфануи седна на стола и постави глава между двете клончета, които се сплетоха като венец около слепите му очи. На фона на кестенявата коса на Алфануи черешите изглеждаха обеци от тъмни рубини, които висяха от ушите му. Момчето се загледа през прозорчето в небето и в златистото следобедно слънце. Затвори очи и върху прозрачната кожица на клепачите, като на екран, заиграха светлини картини, изпъстрени с упорити петна, които слънцето беше оставило в дъното на зениците му. Но прашецът продължаваше да се трупа върху миглите му, клепачите на Алфануи се затвориха и той заспа.

(обратно)

Девета глава
ЗА МЪЖЕТЕ В ПЛЕВНИКА

Когато Алфануи се събуди, бе паднала вече нощ. Всичко тънеше в Дълбока тъмнина, тъй като луната все още не бе се издигнала над прозорчето. Алфануи се огледа наоколо и види на пода, до стената, тънка златна ивица светлина. Чак тогава забеляза вратичката на плевника. Долови лек шепот. Вдигна се тихо от стола и отвори вратичката. Плевникът беше продълговат, целият изпълнен със слама, като само по средата, между двата купа бе оставен тесен проход. В дъното, там където двата склона на покрива се пресичаха под ъгъл, се виждаше малко прозорче, през което проникваха и излитаха прилепи. Но светлината идваше от пода. Тя струеше през четирите стъкла на едно фенерче, което блестеше като златно сред сламата. Край него, приведени над бяла кърпа, седяха двама души и като че ли играеха на карти. При тази гледка Алфануи се спря за миг на вратата. Мъжете говореха съвсем тихичко и сякаш брояха пари. Алфануи се промъкна между купищата слама и се спря до непознатите. И двамата мъже бяха тъмнокожи, а на всичко отгоре и брадясали. Единият носеше изтъркано кепе, а другият — островърха конусовидна мека шапка от черен филц. Върху кърпата и в ръцете им блестяха множество златни монети, но те продължаваха да вадят други от джобовете си. Хвърляха ги на кърпата, а единият от тях броеше: „Сто двадесет и три, сто двадесет и четири…“


read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: