read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»


(обратно)

Дванадесета глава
ЗА НОВАТА И ПОСЛЕДНА МЪДРОСТ, КОЯТО АЛФАНУИ ПРОУМЯ ПО ПЬТЯ НА ЗРЕНИЕТО

Покрай билките Алфануи стана мълчалив и започна все повече да се уединява. Очите му придобиха разсеян израз и сякаш някакво малко и странно листо беше изписано хиляди пъти по цялата ширина и в дълбочина на зениците му. Алфануи беше спуснал в очите си, пред паметта си, някаква растителна, зелена завеса, която го отделяше от хората дотолкова, че те го мислеха за ням, за загубил паметта си.

Очите му приличаха сега на светли и гъсти, еднообразни и самотни гори, където всичко чезне. Светлината падаше в тях косо и прозираше през листата спокойна и мълчалива или пък огряваше със своите лъчи горските поляни, които се редуваха безспир в дълбочина, така че се получаваше една безкрайна перспектива. От недрата на тази разнородна тишини Алфануи черпеше нова мъдрост за многообразието на зеленината.

Алфануи се вглъби в своите занимания и заработи ден и нощ, на светло и на тъмно. През деня наблюдаваше изсушените билки в магазина и тези, които растяха живи в планината. Лежеше, забил лакти в земята, подпрял глава на ръце, и наблюдаваше продължително нежните филизи. През нощта анализираше търпеливо растенията в тъмнината, защото ги виждаше с очите на паметта си, уголемяваше техния образ, колкото си искаше, и така изучаваше подробностите им и за да ги опознае още по-добре, разлагаше цветовете им, както си искаше.

Така Алфануи откри четирите основни начина, чрез които зеленината изявява в оттенъци своята природа: този на водата, на безводието, на сянката и на светлината, на луната и на слънцето. Това му помогна да опознае най-големите тайни в тази област, защото имаше зелени растения, които си приличаха, но когато водата проникваше в тях, тя изтръгваше някакъв скрит блясък и разкриваше различията им. Това беше така наречена „дъждовна зеленина“, защото човек можеше да я разпознае само при дъжд. Нейните оттенъци пазеха спомена за това, което се беше случило през дъждовните дни и през останалото време те криеха своята тайна и не се изявяваха. Защото едни и същи неща се случват в различни дни по различен начин и това, което е станало в дъждовни дни, може да бъде разказано и възстановено от паметта само когато вали.

Зеленината разкриваше естеството си по различен начин и затова се делеше на няколко вида. Разпределението ставаше лесно и естествено и бе достатъчно Алфануи да приложи само три от методите, които беше открил, докато този на безводието служеше за разпознаване на всеки вид зеленина, тъй като се основаваше не на дадено обстоятелство, а на живота и смъртта на растението. И така имаше „дъждовно зелено“ и „зелено, когато не вали“; „сенчесто зелено“ и „светлинно зелено“; „слънчево зелено“ и „лунно зелено“. Към тези видове можеха да се прибавят оше много подвидове н съчетания. Такъв беше случаят например с дъбя и маслиновото дърво, с тополата и кипариса. Зеленото на дъба беше „слънчево зелено“, а това на маслината беше съответен негов оттенък в групата на „лунните зелени цветове“. „Маслиненозеленото“ намираше в „зеленото на жълтугата“ контрастен цвят сред тези от неговия собствен вид, защото маслината и жълтугата растяха под противоположни луни. Зеленината на маслиновото дърво се появява, когато луната се издига високо и описва бавна, спокойна дъга по тьмния небосвод, докато зеленината на жълтугата се ражда, когато нащърбената и сладострастна луна броди по осеяното с бързи облаци ниско небе на ясните пощи като ревнива вълчица, която вие и издава остра миризма. Същият способ позволяваше на Алфануи да опознае същината на листата по обратната нм страна. Така зеленината па тополите, която се ражда през пролетта и прелива от слънце и светлина, носи на опакото на листата спомена за снеговете.

Но най-добрс се разпознаваха различните видове зеленина чрез метода на безводието. Никой не може да каже, че познава едно растение, ако не го е видял изсъхнало. В това отношение билкарският магазин бе много полезен за Алфануи. Тук той бе разбрал какво остава от зеленината след смъртта. Зад всяка зеленина се крие изсъхналост, която се проявява, когато зеленината изчезне. Алфануи сравняваше н знаеше, че има зелени цветове, които се различаваха, докато растенията биха живи, и ставаха еднакви, когато изсъхнеха. Смъртта помрачаваше една зеленина, а избистряше друга. Някои зелени растения ставаха след смъртта си кафяви, червени или жълти. Някои нежни и ефирни листа смъртта превръщаше в призрачни стъклени пластинки. При някои растения всеки екземпляр от един и същи ни д изсъхваше по различен начин, защото това бяха растения, проявили голяма чувствителност към всичко околно. Така понякога по тях бяха изписани своеобразни рисунки с черни щрихи, тъй като те бяха станали свидетели на събития, които не можеха да се изповядат. Понякога рисунките бяха тъжнн като жалби или пък гневни и зовяха за мъст.

В бурканите на магазина Алфануи тьрсеше смъртния образ на всичко живо, за да го опознае по-добре.

Тези и още много други неща научи Алфануи, докато работеше при лиценциата Диего Маркос. Но за другите неща, които научи, няма да се разкаже в тази книга, защото само Алфануи би могъл да ги опише.

Когато Алфануи завърши своите опити, от очите му изчезна странният, разсеян поглед, вглъбен в растителния свят, и в тях отново блесна паметта.

Алфануи се сбогува със своите господари и напусна Паленсия, тъй като все по-силно го зовеше един спомен, за който се говори в последната глава на тази книга, посветена на най-привлекателното му приключение.

(обратно)

Тринадесета глава
ЗА ИМЕТО АЛФАНУИ И ЗА ПРИЯТНИЯ СПОМЕН, КОЙТО ТОЙ ПАЗЕШЕ ЗА УЧИТЕЛЯ СИ

Пътят, който води на север, не пресичаше вече гола степ, а се виеше през златиста, вълнообразна равнина. Пред погледа на Алфануи се редяха под чистото и синьо небе, грейнали под слънцето, стърнище след стърнище. Сред жълтата равнина издигаше черното си чело Дъбова гора. Заприлича му на войска, строена за битка. Забеляза развалините на манастир с камбанария от бял камък, без камбани. Под изящните и запустели сводове бяха накацали диви гълъби. Видя старо селище с варосанн къщи и до него замък от златистокафяв камък. В пукнатините на стените растяха тъмнозеленн диви храсти. Замъкът се издигаше върху една височина и господствуваше над реката и равнината. Вал от по-светла пръст се спускаше от подножието на замъка към реката. Край брега растяха тополи. Те бяха по-високи от вала. Пясъчни наноси образуваха сред реката по-големи и по-малки острови. Ако човек обърнеше поглед по посока на горното й течение, съзираше планините. Високо над реката кръжеха ястребите от кулата.

Алфануи се спусна към реката. Водата блестеше златисто зелена. Тръгна по брега ерещу течението. Потъна в лека мъгла. Алфануи видя голям остров, обрасъл с ракити и смрики. Ръмеше. Алфануи се събу и нагази реката. Водата беше много студена, а речният ръкав, който го отделяше от острова — широк. По средата течението влечеше снлно и търкаляше кръгли камъчета, които го удряха по краката. Алфануи напредваше бавно под ситния дъжд. Брегът на острова бе каменист, след това се издигаше малък насип, от който почваше сушата. Алфануи стъпи на нея. Този остров, дълъг почти километър и широк стотина метра, бе сякаш отделен от света. Ято птици се вдигна бавно. Те разпериха криле и се понесоха ниско над земята, като издаваха някакви нежни, повтарящи се звуци: — Бяха чапли. Те започнаха да кръжат на около пет метра от Алфануи, на височината на кръста му:

„Ал-фан-уи, ал-фан-уи, ал-фан-уи“

Те го зовяха. Сега се виждаше само островът и от мъглата се процеждаше ситен дъждец, който почти не мокреше. Алфануи седна на един камък. Птиците кацаха една след друга край него и след това отново се вдигаха:

„Ал-фан-уи, ал-фан-уи, ал-фан-уи“

Алфануи си спомни за учителя си: „Очите ти са жълти като на чапла“. Чаплите повтаряха името му. Алфануи заплака: „Ще те наричам Алфануи, защото така чаплите се зоват помежду си“. Ситният дъждец измиваше сълзите на Алфануи. Със замъглени очи той следеше волния и приятен за окото полет на птиците. Всичко тънеше в покой. Не се чуваше нищо освен:

„Ал-фан-уи, ал-фан-уи, ал-фан-уи“


Изображение к книге Алфануи открива света

Облакът започна да се разкъсва. Ситният дъжд се обагри от слънцето и започна да сияе с цветовете на небесната дъга. Чаплите кръжиха още малко под дъжда и слънцето. Когато дъждът спря, те се спуснаха да гонят мъглата. Отдалечаваха се постепенно, като кацаха и хвръкваха отново, описвайки все по-широки кръгове. Небето просветля, Алфануи видя как се загубиха чаплите и с тях и името му, което остана да се носи безмълвно из въздуха. Облаците се разкъсаха и през пролуките им блесна слънцето. Алфануи видя да се изписва над главата му голяма цветна дъга.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: