read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»



Изображение к книге Алфануи открива света

Момчето и петелът ветропоказател поеха обратно към къщи. Носеха със себе си медните котли и се вмъкнаха у дома си през един прозорец. Преляха кръвта в голяма делва и я запечатаха с восък. Майката прости на сина си за бягството, но момчето й каза, че желае да се научи да препарира животни. Изпратиха го, щат не щат, да чиракува при един майстор препаратор.

(обратно)

Трета глава
ЗА ТОВА КАК МОМЧЕТО ОТИДЕ В ГУАДАЛАХАРА, КАК БЕ НАРЕЧЕНО АЛФАНУИ И ЗА ПРЕДМЕТИТЕ И ХОРАТА, КОИТО ВИДЯ В КЪЩАТА НА СВОЯ УЧИТЕЛ

Учителят препаратор живееше в Гуадалахара. Момчето отиде в Гуадалахара и потърси къщата му. Учителят живееше в сводест коридор без прозорци, който се осветяваше от окачени по стените маслени лампи. Върху голямата работна маса, която се простираше по цялата дължина на коридора, лежаха безброй сечива от желязо, дърво и месинг. Коридорът имате две ниски врати и се превръщаше в единия си край в осмоъгълна стая, по-скоро малка, отколкото голяма, която се осветяваше от един зелен прозорец на тавана.

Учителят огледа изпитателно момчето от главата до петите и каза:

— Момче, очите ти са жълти като на чапла.

Ще те наричам Алфануи, защото така чаплите се зоват помежду си. Разбираш ли нещо от цветовете?

— Разбирам.

— Какво?

Момчето разправи какво беше направило с ръждивия сок от гущерите, но не спомена пито дума за кръвта. Петелът бе го посъветвал да не издава тайната, тъй като пръв бе се добрал до нея.

— Доволен съм — каза учителят.

След това открехна една от вратите. Пред погледа на момчето се откри малка стая, в Дъното на която имаше прозорче с разноцветни стъкла, различни по форма и споени помежду си с калай. Стените бяха облечени до половина височина в потъмняло орехово дърво. Леглото беше високо и тясно и в четирите му ъгли имаше позлатени топки. Върху всяка топка бе поставена птица. Кос и пчелояд пазеха възглавето отляво и отдясно, а при краката бяха застанали на стража царски бекас и калугерица. В стаята имаше много препарирани птици, но между всички изпъкваше една сива чапла.

— Тук ще спиш — каза учителят.

В дома живееше и една прислужница, облечена в тъмни дрехи. Тя нямаше име, тъй като беше глухоняма. Движеше се върху дъска с четири дървени колела и беше препарирана, но от време на време се усмихваше.

Малка градинка опасваше къщата откъм фасадата и едната й страна. Ниска дъсчена ограда, боядисана в зелено, я делеше от улицата.

Вечер учителят разказваше разни истории. Когато започваше разказа си, прислужницата запалваше огън в огнището. Тя знаеше всички истории наизуст и когато в тях напрежението растеше, тя съживяваше огъня, а когато настроението замираше, оставяше въглените да тлеят. Настъпеха ли отново вълнуващи моменти, хвърляше дърва в огнището, а щом свършеше историята, оставяше огъня да си угасне сам.

Една вечер дървата се свършиха, преди да е свършил разказът, и учителят не можа да продължи.

— Извинявай, Алфануи — каза той и отиде да си легне.

Разказваше само при запален огън и почти не говореше през деня.

(обратно)

Четвърта глава
В КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ЕДНО НОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ И ЗА БОЛЕСТИТЕ НА ПРИСЛУЖНИЦАТА

Под къщата имаше квадратна и влажна изба. По четирите й стени висяха окачени лапи, глави, крила, човки, опашки, рога, копита и какви ли не още части от трупове на различни животни. Изглежда това бяха излишни отпадъци, останали при препарирането. В избата нямаше нищо друго.

Една нощ в къщата влезе бяла котка и се промъкна в избата. Започна да търси в тъмното изхода. Замята се и закачи един от висящите по стените предмети. Щом докосна перата, котката замяука и зафуча така силно, че събуди учителя и Алфануи. Те взеха фенер и слязоха в избата. Котката бе захапала лебедова шия с глава, клюн и всичко останало. Вратът на лебеда се гърчеше, сякаш беше жив, а клюнът кълвеше котката по муцуната. Котката стискаше със зъби сухожилията на шията и тъй като беше уплашена, не се сещаше да я пусне. Тя се мяташе като бясна по стените и когато ноктите й попадаха на камък, от него изскачаха жълти искри. Учителят даде знак на прислужницата да хване котката. Беше я свалил на ръце в избата, тъй като тя не можеше да слезе сама върху дървените колела. Без да се колебае, прислужницата сграбчи котката, която изпусна лебедовия врат, и захапа китката и. Чу се шум, сякаш разкъсваха пергамент, но прислужницата не се смути. Учителят я вдигна на ръце и я качи горе. Той и Алфануи се прибраха в стаите си, а прислужницата си легна, притиснала котката, която цяла нощ, се опитваше да се отскубне. На сутринта намериха прислужницата цялата изподрана. Кожата на ръцете, на гърдите и на врата й беше разкъсана и висеше на парцали, а пълнежът й се подаваше през дупките.

От котката направиха шнурове за тежести на стенни часовници; от ноктите и — чесало; от скелета и — клетка за плъхове; от кожата й — барабанче. После се заеха да излекуват прислужницата. Учителят напъха обратно пълнежа и приши няколко кръпки от още прясната кожа на котката. След това ощави кръпките върху самото тяло на прислужницата. Препарираха само главата на котката и я изложиха във витрина.

Скоро кръпките върху прислужницата изсъхнаха и тя оздравя. След известно време я забравиха на дъжда и тя цялата се размекна. Оправи се и от тази беда, но се изсуши и сгърчи още повече. След време заболя от жълтеница н цялата позеленя.


Изображение к книге Алфануи открива света

И така една след друга върху прислужницата налитаха какви ли не беди, докато един ден тя умря. Алфануи и учителят я заровиха в градината и поставиха над гроба й каменна плоча, върху която гравираха с оцет следния надпис:


Самопожертвувателна и мълчалива.
(обратно)

Пета глава
ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ ЗАПАЛИ ОГЪНЯ И ДЪЛГАТА ИСТОРИЯ. КОЯТО УЧИТЕЛЯТ МУ РАЗКАЗА

След смъртта на прислужницата никой не палеше вече огъня. Учителят бе тъжен и Алфануи не се осмеляваше да пророни и думица дори. Но един ден момчето видя, че учителят трепери от треска и запита:

— Искаш ли да запаля огъня, учителю?

Учителят се поколеба за миг и после се съгласи. Алфануи познавате добре различните видове дърва. Знаеше кои горят с тъжни и кои с весели пламъци. Тези, от които могат да се накладат големи и мрачни огньове, и онези, които изгарят със светли и танцуващи пламъци; дървата, които даваха женствена жар, която стопля сънищата на котките, и тези, които се превръщат в мъжествени въглени, край които си почиват ловджийските кучета. Алфануи се беше научил да разпознава различните видове дърва в дома на майка си, където също се палеше огън, и затова знаеше, че огънят на неговия учител беше като този на вуйчовците му, на пътниците, които пристигаха, облечени в сиво. Алфануи се върна с наръч подбрани дърва и се зае да пали огъня. Седнал на стола си, учителят го наблюдаваше. Гледаше го как стои наведен пад камината, увлечен в работата си. Видя спокойните му, студени очи на нощна чапла. Видя накрая как лумна първият жив и весел пламък. Блеснаха зениците на учителя, а по устните му се прокрадна усмивка. После каза:

— Не вярвах, Алфануи, че ще успееш да ми станеш другар. Заради твоя първи огън, Алфануи, ще ти разправя моята първа история.

Правеше му голямо удоволствие да повтаря името Алфануи, тъй като сам бе го нарекъл така. После започна да разправя:

— Когато бях дето, Алфануи, моят баща правеше лампи. Работеше от ранна утрин до късна вечер и приготовляваше железни светилници за колибите на бедните и лампи от позлатен месинг за дворците на богатите. Изработваше хиляди и хиляди различни видове лампи. Той притежаваше и най-ценните книги, написани за лампите. В една от тях се говореше за „жилестия камък“. Този камък, голям колкото яйце и с форма на бадем, макар и шуплест като гъба, бил много твърд. Той можел да попие дървеното мастило от седем делви. Поставяли камъка в първата делва и на сутринта го намирали с непроменени размери, а в делвата нямало нито капчица масло. След като попиел зехтина от седем делви, не поемал повече. После било достатъчно да му поставят фитил и да го запалят, за да гори вечно с бял като мляко пламък. Можело да бъде загасен по всяко време, но само една кукумявка знаела как да изстиска от него маслото и да го остави отново така сух, както преди. Моят баща говореше непрестанно за тази камък и най-силното му желание на света беше да го притежава. Той ме караше да пътувам често, за да опозная цветовете на нещата, и аз понякога не се връщах с дни.

Един ден тръгнах отново да пътешествувам. На рамото си носех тояга, а на нея бях закачил бохчичка с храна. Вървях по път, който се виеше по прашни варовикови хълмове. Не се виждаше ни стрък трева, а само няколко изсъхнали дървета, по които кацаха свраките. Наоколо имаше много ями и в тях бяха натрупани дрипи, счупени грънци, колела и части от кола и какви ли не други предмети, тъй като там изхвърляха всичко ненужно. По пътя не се виждаше жива душа, защото денят беше много горещ, а слънцето грееше много силно, въпреки че лятото все още не бе настъпило.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Ферлочио Р. / Книга «Алфануи открива света»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: