read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


— Достоен син на достоен баща — съгласи се Морган, — но това не…

Така ние спорихме около десет минути и през цялото време чувствах, че Морган желае да ме вземе, въпреки че привидно се противопоставя на този проект. В края на краищата той се съгласи с мене, обеща да вземе Дикстън и Джим на кораба и добави, че когато получи нареждане да отплава, ще прати един от приятелите ми с необходимите инструкции. Дотогава аз трябваше да остана с генерал-губернатора и ако дойдеха новини за баща ми, трябваше веднага да ги съобщя.

Да кажа, че се зарадвах, ще рече да употребя най-слабата дума. Затичах се назад така силно, че Дикстън, който дойде да ме пази, едва можеше да ме следва. Когато стигнахме къщата на губернатора, той пухтеше и духаше като локомотив. Трябваше да упражня голям контрол над себе си, за да не запея гласно, когато се изкачвах обратно към стаята си. Обаче сполучих да стигна балкона, хвърлих въжето на Дикстън и се озовах в леглото си, без да разбудя някого от обитателите на къщата.

Минаха четири дни и започнах да ставам нетърпелив. Жадувах да бъда на борда при Морган и да отпътувам да диря баща си. Мисълта, че мога да срещна големи мъчнотии, преди да го намеря, не занимаваше младежкия ми ум.

През времето, докато очаквахме новини от Морган, аз реших да се позабавлявам с възпитателя, който ми беше ангажиран от губернатора. Той беше висок, сух, енергичен човек със закръглени рамене и глава, наведена напред, върху тънка, дълга шия. Нямаше ни най-малко понятие как да се грижи за здравето на един младеж и възприе умолителна поза спрямо мене. Фактически беше много лесно да му играя номера без никакви последствия, тъй че скоро ми омръзна и щях да отдам вниманието си на други неща, ако не беше ми се предоставил един нов случай.

Възпитателят ми се наричаше Алджърнън Блекмор и разбира се, аз го наричах Алджи дори пред него.

Вечерта, когато пристигна известието от Морган, Алджи се беше отнесъл твърде строго с мене. Той отиде толкова далече, че заплаши да доложи за мен на губернатора на следната сутрин, заплашване, което съвсем не ме тревожеше, защото знаех, че никога няма да има куража да го изпълни. Когато му пожелах лека нощ, го видях да ме зяпа с тъжни, прощаващи очи и се смеех вътрешно, като отгатвах мислите му. Алджи беше убеден, че съм съвсем изплашен, и се готвеше да облекчи съвестта ми, като ми каже, че ми прощава.

— Съжаляваш ли наистина и искрено, Артър? — попита ме благо.

— Съвсем не — отговорих аз весело. — Може би, ако губернаторът ме напердашеше…

— Ако не съжаляваш, може би аз…

— Не съжалявам — прекъснах го, защото нямах намерение да му дам възможност да изпълни заканата си, и побързах към спалнята си.

Заспах почти веднага. Сънят, че се разхождам надолу-нагоре по палубата на мой собствен кораб, беше прекъснат от тънко изпищяване на някаква свирка от долу. Скочих от леглото и приготвих дрехите си за една минута. Видях неясно очертана мъжка фигура.

— Дик, ти ли си? — прошепнах аз.

— Да тръгваме. Трябва да бързаме, за да не изпуснем отлива.

— Аз съм готов, Дик. Подхвърли въжето.

След няколко мига въжето беше при мен. Предварително бях написал бележка до губернатора, за да мога да му я оставя всеки момент в случай на внезапно заминаване. В нея му излагах намерението си да избягам по море и му благодарях за добрината, която ми беше оказал. Не казвах, че заминавам с кораба на Морган, да не би да ме върне случайно. Бързо оставих тази бележка върху възглавницата на разхвърляното си легло. След това се прехвърлих през перилата на балкона и се спуснах по въжето.

Но вместо Дикстън долу заварих Алджи, възбуден и разтревожен до неузнаваемост.

— О, Артър — извика той, — как можа да си помислиш, че ще те обадя! Бедно дете, как ти дойде наум това?

— Защо, сър, какво… как… аз исках да кажа… — започнах объркано.

— Зная всичко, Артър — каза той с блага усмивка. — Ти помисли, че ще те обадя, задето си решил да избягаш.

Бях така изненадан от глупавата идея на този човечец, че не знаех какво да отговоря.

— Бедно момче — продължи той, — бедно момче, нямах намерение да те плаша. Ще ти простя всичко.

Работата ставаше опасна. Как можеше да се върна сега и да избягам по-късно, когато корабът на Морган щеше да отплава, преди да започне отливът?

— Няма да се върна — казах твърдо аз. — Ще избягам, защото вие ме заплашихте…

Но той ме прекъсна рязко, като обви и двете си ръце около шията ми. Проклинах се за глупостта си, дето не бях избягал в началото, вместо да споря. И за да стане работата още по-лоша, той започна да вика с всички сили за помощ.

Опитах маневрата, която бях приложил на французина, но той ме притискаше твърде близо до себе си и аз си ударих главата в гърдите му. Имаше и малко полза от тази работа, защото, като си вдигнах главата непосредствено след удара, го ударих силно по брадата. Това го замая за момент и го накара да млъкне.

Нямаше време за губене. Из къщата тук-там вече светеше. Вратите щяха да се отворят много скоро и войниците и слугите щяха да се притекат на помощ на Алджи.

— Помощ, Дик, помощ! — извиках аз отчаяно.

Дикстън, който се беше прикривал през цялото време, сега ми се притече на помощ. Той изскочи из тъмнината и Алджи изскимтя като уплашен заек, когато грамадните лапи на моряка го сграбчиха през кръста и го залюляха във въздуха.

— Какво да правя с този боклук? Да го убия ли? — попита презрително Дикстън.

— Да го вземем с нас. Тогава никой няма да узнае причината за този шум. По-бързо към брега!

Като преметна жертвата си като чувал на гърба, Дикстън закрачи бързо към брега, последван от мен. Улиците бяха почти безлюдни, защото повечето буканиери тръгваха с Морган.

Когато стигнахме на пристанището, Дикстън хвърли грубо товара си на дъното на лодката и загреба с всички сили към кораба.

Хората на борда бяха готови да ни посрещнат. Лодката ни беше вдигната бързо. Дикстън пак вдигна Алджи, който лежеше почти в безсъзнание, и ме помоли да го последвам до кабината на адмирала.

По пътя видях сияещия от радост Джим. Той ме поздрави и вдигна гъдулката си многозначително. Скоро след това чух гласът й да се смесва с гласовете на работещите моряци, които й пригласяха.

Морган ни прие веднага. Той ме поздрави любезно и погледна малко изненадано към Алджи, когато Дикстън го стовари на пода. Обясних му как моят възпитател се бе намерил на кораба.

— Хвърлете го в морето — заповяда веднага Морган. — Няма какво да се тревожим за плъхове като него.

Но аз не можех да се помиря със смъртта на моя възпитател, за когото знаех, че е слаб плувец и няма да доплува до брега. Така че помолих адмирала да му пощади живота, което той стори с голямо удоволствие, но каза:

— Не бива да се разхожда много из кораба!

След това бедният Алджи беше отведен от Дикстън и останахме насаме с Морган.

— Обикнах те, момчето ми — каза адмиралът, като ме потупа по рамото, — и наредих да бъдеш винаги край мен. Ще спиш до моята кабина. Ще се грижиш кабината ми да бъде чиста и ще ми помагаш с каквото можеш. Няма да съм лош господар, ако си спретнат и чист, но ако не си гледаш работата добре, ще приемеш безропотно последствията.

Бях доволен от думите на адмирала и обещах, че ще направя всичко възможно.

— Няма да забравите баща ми, нали? — попитах. — Най-голямото ми желание е да науча новини за него.

— Няма да забравя, момко. А сега се прибирай в кабината си. Изглеждаш уморен. Утре те чака доста работа.

Въпреки че бях уморен, дълго не можах да заспя. Люлеенето на кораба, стъпките и виковете на хората по палубата и най-много мисълта за приключенията не ми даваха мира. Най-после сънят надделя.

Джим ме събуди на другата сутрин, като ме издърпа грубо от хамака.

— Да не мислиш, че си капитан? — викна той. — Адмиралът е на крак от два часа. Той се готви да слезе долу за закуска, а ти още не си готов да му прислужваш.

Сънливо благодарих на гъдуларя, задето ме събуди, и бързо се отправих към палубата, за да се разсъня напълно с кофа морска вода. Бързо се избърсах и слязох долу да приготвя и подредя кабината преди пристигането на Морган. Когато дойде след десетина минути, той намери всичко в ред.

След едно любезно „добро утро“ и едно одобрително кимване той не проговори, додето не задоволи апетита си. Като свърши това, ме накара да му донеса лулата и тютюна и запуши спокойно.

Почистих масата, измих приборите и поставих всичко на мястото му. През това време Морган ме наблюдаваше между гъстите кълба дим, които изпущаше лулата му.

Като ме освободи, отидох на палубата, жаден да разгледам кораба и да се запозная с екипажа му. Имаше всичко девет кораба във флота, изпратен да атакува Порто Бело, и нашият вървеше начело, защото Морган беше вече официално назначен за адмирал през дните, когато бях в дома на губернатора. Всички тези кораби с издути от вятъра платна представляваха величествена гледка. При все това се чудех как си мисли Морган да превземе Порто Бело с толкова малко кораби.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: