read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


Другарите му се обърнаха и се притекоха на зова му. Яростни викове и звън от остриета стигнаха до ушите ни.

— Хайде, Дик! — извиках, макар че грамадният ми приятел, въпреки раната си, не се нуждаеше от подканване.

Той изтича от тясната уличка преди мене, пищовът му изгърмя и в следващия миг един от нападателите се гърчеше на земята.

Хвърлих бегъл поглед на схватката, преди да се присъединя и аз. Адмирал Морган, притиснат до стената, с усмивка на широкото си лице, водеше ръкопашен бой с останалите петима буканиери. Но въпреки неравната борба той съвсем нямаше намерение да се предаде. Замахваше и мушкаше, сякаш се беше отдал на любимата си игра.

Дикстън хвърли празния си пищов и сграби един от французите през кръста, но раната му не беше окончателно заздравяла и силите му изневериха. Той се намери на земята заедно с противника си.

Като откриха, че са атакувани отзад, водачът им излая някаква заповед и един от грубияните се обърна срещу мене, оставяйки трима да се борят срещу Морган. Когато нападателят ми разбра, че му предстои да се бори с хлапе, гадна усмивка се разля по грозното му лице и той размаха ножа игриво. Аз бързо насочих пищова си към него и стрелях, но прицелът ми беше неточен и куршумът профуча край окото му. Усмивката му стана по-широка и той се изкикоти, когато хвърлих празния пищов върху главата му и пак не улучих. Затворих си очите, когато видях как ножът му се изви нагоре, но веднага ги отворих с дивата мисъл, че трябваше да сторя нещо, за да спася живота си. Иначе кой щеше да намери баща ми? По една или друга причина бях забравил за острото ножче, което държах в лявата си ръка, и като не можех да сторя нищо друго, хвърлих се право върху противника с наведена глава.

И добре, че главата ми беше извънредно дебела (това ми го бяха казвали и моите учители през миналите години), та нанесох такъв страшен удар и оня се преви от болка, а аз се търколих назад, премигвайки бързо, и видях повече звезди, отколкото на небето.

Внезапното ми нападение малко ми помогна, защото френският буканиер скоро се съвзе и сега по изкривеното му от гняв лице ясно четях мисълта, че е решен да свърши с мене веднъж завинаги. И широкият му нож отново лъсна в нощта. Преди да сторя нещо за спасението си, Морган, разкъсал веригата на нападателите, пристигна и простря противника ми на земята с един удар в челюстта. В миг той ме хвана за яката и ме изправи на крака срещу стената и пак се обърна да се защитава от обградилите го наново неприятели.

Предполагам, че ако не беше дошла помощ, френските буканиери щяха да надделеят на Морган и щяха да ни избият, защото и Дикстън още се боричкаше на земята с противника си. Но все пак не бях съвсем сигурен в това. Никога не съм срещал човек, равен на Морган като борец, и може би той щеше да победи, въпреки превъзхождащите го числено противници. Но това не можа да се подложи на проверка. Преди да се съвзема напълно, за да се включа отново в борбата, долетя шум от тичащи нозе и викове, които ясно говореха за приближаването на английски буканиери. Нашите нападатели, или по-право тези, които бяха способни да се движат, не дочакаха пристигането на спасителите ни. Обърнаха гръб и побегнаха като вятър. Даже човекът, който се бореше с Дикстън, успя да се откопчи и офейка. Остана само неприятелят, който беше повален от куршума на Дикстън.

— Та това е адмирал Морган — извика едър мъж с черна брада, който предвождаше освободителите ни. — Дочухме гърмежи и помислихме, че може да се забавлявате.

— Дойдохте навреме, Джак — отвърна студено Морган. — Ако вземете една дузина хора с вас и побързате по уличката наляво, ще може да уловите негодниците.

Черния Джак не се бави нито секунда и се спусна да ги преследва. След това адмиралът се обърна към мен и горещо ми благодари за помощта. Но възбудата и ударът по главата ми бяха твърде много за мен. Опитах се да му отговоря, но езикът ми отказа да работи. Тъмнина падна пред очите ми. Подирих подкрепа, усетих нечия дреха, изгубих я и после не помня какво се случи.

(обратно)

Бягството ми от Ямайка

Когато се свестих, се видях в ниска стаичка, слабо осветена от корабен фенер. Дикстън беше над мен и разтриваше челото ми с оцет, докато двама или трима други мъже, в лицето на единия от които познах адмирала, хвърляха зарове, насядали около малка маса.

— Къде съм? — попитах.

Като чу гласа ми, Морган стана от масата и се приближи:

— Е, храбро петле, по-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря ви, само главата ме боли малко.

— Но по-малко, отколкото коремът на французина, когото изтърбуши — отвърна той с висок смях и всички го последваха по такъв начин, та разбрах, че знаят вече за приключението ми.

— Това беше единственото нещо, което можех да сторя, сър — изчервих се силно.

Като видя смущението ми, Морган побързала смекчи шегата.

— Никога не се плаши, момчето ми. Всичко е честно в борбата и ако не беше отчаяният ти удар, той щеше да те разсече на две. И като помисля за това, искам да благодаря на тебе и на големия ти приятел, защото ме предупредихте за засадата на французите и за помощта ви в битката.

— Не, сър, това беше нищо. Вие наистина спасихте живота ми в тази борба.

— Може би нямаше да бъда жив, за да те спася, ако не беше ме предупредил, въпреки че съм много предпазлив, когато се разхождам сам нощно време. Знам, че много от френските буканиери не искат да ме смятат за свой адмирал. При все това, за да бъдат буканиерите достатъчно силни да победят която и да било нация, трябва да се обединят. Който и да бъде избран за адмирал, французин или англичанин, ще трябва да управлява и двете страни. И ако командването се предаде в мои ръце, ще искам безпрекословно подчинение, иначе тежко тогова, който ми се противопостави.

Когато говореше, гласът му гърмеше и очите му ставаха страшни. Долових един поглед в този момент, той говореше за непобедимия дух и желязната воля на човека, способен през следващите години умело да води една сила, съставена от смели, лукави, самодоволни и решителни хора.

Екстазът скоро премина и той отново си спомни за мен.

— Не си ли ти момчето, синът на сър Хю Елиъс, което посети генерал-губернатора днес?

— Да, сър. Баща ми беше пленен и…

— А има и още нещо, което не споменах тази сутрин. Баща ти и аз бяхме големи приятели на младини.

— Наистина ли, сър? — попитах. — Но как…

— Да, момчето ми, зная какво щеше да кажеш. Как е възможно твоят баща, един доверен офицер на английската власт, да е бил някога приятел на прословутия Хари Морган, може би бъдещ адмирал на буканиерите? Ха-ха-ха! Не се черви, че прочитам мислите ти. Животът ни играе странни номера. Някога баща ти и аз бяхме офицери от един и същ кавалерийски полк в Англия. Сега той е благородник, а каква, мислиш, ще бъде съдбата на някогашния негов колега?

Нямах ни най-малка представа какво да отговоря, но той сам си отговори:

— Ще ми се случи едно от двете: или ще стана благородник като баща ти, което е твърде невероятно събитие…

Той се разтресе от смях и другарите му се присъединиха шумно при мисълта, че английският крал ще удостои с титла един буканиер. Когато смехът им поутихна, аз се възползвах да попитам какво е другото нещо, което може да му се случи.

— Най-вероятно е да бъда обесен в собствения ми двор. В сегашния момент англичаните са приятелски настроени към буканиерите. Това е така, защото им трябваме, за да гоним испанските галеони от тези морета. Но почакайте Испания и Англия отново да се помирят. Тогава те ще се обединят, за да гонят буканиерите. Както и да е, ние си отваряме очите и когато дойде този ден, аз, за себе си, ще имам достатъчно голям запас от скъпоценности, за да живея в разкош през целия си живот.

Усетих, че е дошъл моментът да кажа истинската работа, за която бях дошъл, и попитах направо дали мога да се присъединя към неговия екипаж.

Първият му импулс беше да се изсмее, но веднага се спря, за да ме попита защо.

— Защото вярвам, че баща ми е пленник, и искам да го освободя. Губернаторът иска да ме бави като дете при себе си, но аз искам да отида там, където има битки с испанците, така че да мога да науча новини за баща си.

— Момчето е храбро — каза един от хората на Морган.

— Нека бъде неговото, Хари — добави въодушевено друг.

Но Морган беше в голямо недоумение.

— Бих желал да те послушам, момко, но дали ще бъде умно? Има големи опасности. И как мога да те отвлека от губернатора?

— Що се отнася до опасностите, сър, вие сте познавали добре баща ми. Очаквайте, че синът няма да го посрами. А що се отнася до губернатора, позволете ми да зная кога ще отпътувате, и аз гарантирам, че ще се кача на кораба ви така, че никой да не може да хвърли вината върху вас.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: