read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


Когато Харви говореше, излъчваше гърдите си напред и юмруците му се свиваха при надеждата за предстояща нова авантюра.

Беше точно обед, когато капитан Нежни се появи на палубата, готов да направи визитата си на брега. Той вече беше заповядал аз и Дикстън да се приготвим да го придружим и ние нетърпеливо очаквахме поканата му повече от час. Раната на Дикстън беше на заздравяване и той се въодушевяваше при мисълта, че е успял да спази обещанието си пред баща ми и да ме предаде невредим на генерал-губернатора.

Пътуването до къщата на губернатора беше извънредно интересно. Минавахме през потайни, често мръсни улички и доста се учудих на големия брой кръчми, всяка от които имаше достатъчно посетители, за да я напълнят. Повече от всякога ми стана ясно какво високо положение заемаха сега буканиерите в работите на тези острови. Имаше извънредно много от тяхна брега, пиещи или скитащи наоколо, и техните бронзови лица и храбър вид им придаваха внушителност.

Трябваше да чакаме около час в приемната на губернатора, след което един от войниците на пост ни пошушна, че Хари Морган имал съвещание с губернатора още от девет часа сутринта. Но капитан Нежни не обичаше да си търка задните части по столовете на чакалните, затова прати кратко известие, че „капитан Нежни от «Адски огън» заедно с младия господин Артър Елиъс, син на сър Елиъс, са чакали вече цял час, за да бъдат приети на аудиенция, и ще чакат още пет минути“.

Или дързостта на известието, или бащиното ми име докара отговора веднага. Ние бяхме въведени направо при двамата водачи на острова.

Генерал-губернаторът беше нисък, белокос, невзрачен на вид човек и аз не го разглеждах дълго време. Морган беше човекът, който прикова вниманието ми. Както беше седнал пред полираната маса, не можех да преценя истинския му ръст, но очевидно беше над средния. Раменете му бяха широки и закръглени, вратът му — дебел, челюстите му бяха издадени напред по един много необикновен начин. Но най-много ме поразиха очите му — черни, блестящи, сякаш те пронизват и четат и най-съкровените ти мисли. Като видя, че го наблюдавам така внимателно, адмиралът обърна проницателните си очи към мене и се усмихна, когато, не устоял на страшния му поглед, забих очи в носовете на обущата си.

Вниманието ми беше привлечено от губернатора, който ме питаше с тихия си, нежен глас за новини от баща ми. Когато му разказах какво се бе случило, лицето му се помрачи и забелязах, че дългите му, тънки ръце потрепераха.

— Това са наистина лоши новини — каза той, когато свърших разказа си. — Баща ти и аз сме стари приятели. Искрено вярвам, че е взет в плен, а не убит…

— По-добре да умреш, отколкото да бъдеш пленник на испанците — прекъсна го Морган с груб глас и аз знаех, че е прав.

Бях виждал англичани, избягали от испански плен, повечето така изтощени, че животът беше тежест за тях.

— Може би сте прав, адмирале — съгласи се губернаторът вежливо, — но докато има живот, все има и надежда. Трябва да се опитаме да узнаем чрез нашите шпиони какво е станало със сър Хю Елиъс. Ако е затворен, трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да го откупим.

— Или по-добре да съборим стените на тъмницата му, за да го освободим — извика Морган. — Ако аз и буканиерите ми знаехме къде е затворен, на всяка цена щяхме да го освободим.

Как се стопли сърцето ми, когато Морган произнесе тези думи! Бях уверен, че ако баща ми беше жив, Морган и буканиерите му щяха да го освободят. В този момент реших да се присъединя по един или друг начин към хората на Морган и щом веднъж открия тъмницата, в която е затворен баща ми, да припомня обещанието на адмирала да го освободи.

Едно нещо е да решиш, а друго — да изпълниш решението. Открих, когато стана дума за моето бъдеще, че губернаторът има съвсем друго мнение по въпроса. Плахо изразих мнението си да се присъединя към редовете на буканиерите. Морган ме потупа по гърба с възхищение и ме нарече „храбро момче“. Капитан Нежни изказа одобрението си с едно високо „браво“, което се опита да превърне в кашлица. Губернаторът беше много спокоен, но категоричен.

— Мястото на едно момче не е на буканиерски кораб — каза той. — Ще останеш да живееш при мене. Ще ти ангажирам учител, да се грижи за теб, и ако след известно време не се получат новини за баща ти, ще наредя изпращането ти обратно в Англия.

Опитах се да споря, но той бързо ме прекъсна. Макар и да изглеждаше невзрачен, притежаваше достатъчно силна воля, за да не мога открито да й се противопоставя.

Беше ми позволено да се върна на кораба на капитан Нежни и да се сбогувам с Джим и с новите си приятели, които бях намерил там. На Дикстън беше заповядано да ме придружи, защото улиците на Порт Роял съвсем не бяха безопасни. Като крачехме назад към „Адски огън“, забелязах, че другарят ми беше много отчаян, и попитах за причината.

— Спомняш ли си какво обещах на баща ти? — каза той. — Досега съм спазил обещанието си донякъде, но искам да ти бъда в помощ още. Ти трябва да отидеш да живееш при губернатора, а аз ще трябва да се кача на някой нов кораб. Надявах се да те придружавам, докато не намериш баща си.

Аз му стиснах горещо ръката.

— Така ще стане — извиках и му разказах моя план.

Той се съгласи веднага с предложението и сякаш камък падна от сърцето ми.

Същата вечер аз се хранех с губернатора в една голяма зала, тапетите бяха с изгледи от тропически гори. Яденето беше отлично, а и домакинът не би могъл да бъде по-любезен към мен. Но умът ми не беше в яденето и едва овладях вълнението си, когато най-после се изкачих по широкото стълбище до спалнята, която беше приготвена за мен.

Почаках, докато другите обитатели на къщата заспят. Тогава със свещ в ръка пристъпих към балкона, който обикаляше цялата къща.

Тихо подсвирване отдолу, повторено три пъти, ми каза, че Дикстън е готов, както беше обещал. В същото време дочух слаб шум вдясно от падащ предмет и се спуснах да намеря края на едно тънко въже.

Внимателно го потеглих и скоро намерих края на друго, по-дебело въже. Завързах го здраво за перилата на балкона и дадох сигнал, че съм готов да слизам.

Големия Дикстън беше отдолу, готов да ме поеме.

— Много добре, Дик — казах. — А сега към нашата среднощна визита на Морган!

— Съмнявам се дали ще бъде на кораба си — отвърна Дикстън. — Всички кръчми са пълни с буканиери. Видях, когато идвах насам, един човек и мисля, че беше Морган, но нямаше време да проверя.

— Жалко, Дик, но трябва да опитаме да го намерим.

Избрахме, доколкото беше възможно, по-крайни и по-тъмни улички. От време на време се препъвахме в тялото на някой смъртно пиян буканиер. Намерихме и подпряна, изправена фигура със забит в гърба нож. Порт Роял не се славеше като място за светии по онези времена, когато върлуваха Морган и хората му. Грабежите и убийствата бяха нещо обикновено.

Готвехме се да излезем от една много тясна и много тъмна уличка, когато Дикстън внезапно ме притиснало стената с мълчаливо движение на дясната си ръка. Почти без да дишам, се прилепих до стената, след което по даден от Дикстън знак тихо се върнах около десет метра назад в уличката.

— Идват буканиери — обясни Дикстън.

Бяха шестима, но вместо да продължат из по-широката улица, както очаквахме, те свърнаха в уличката, където бяхме скрити. Но не откриха присъствието ни, защото останаха в края на уличката. Очевидно бяхме попаднали на малка банда, която всеки момент щеше да стори нещо нечисто.

Дикстън се приближи до мен и аз усетих нещо твърдо, опряно о бузата ми. Треперещите ми пръсти се затвориха около дръжката на един пищов. Това ми даде храброст, за да бъда готов, ако почнеше борба. Изтеглих и ножчето, което винаги носех в колана си.

Минутите течаха бавно. От време на време дочувахме тихите гласове на нехранимайковците и по говора им разбрахме, че са французи.

Въпреки че говорех езика им съвършено, не можах да разбера много от това, което казаха. Но след дълго затишие бях сепнат от едно напрегнато пошушване: „Той иде!“

Виждахме неясните им фигури, готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращия човек, който приближаваше. Но да позволим да се извърши грабеж или убийство, без да протегнем ръка да помогнем, беше нещо немислимо. Когато решихме, че жертвата е още на няколко метра от началото на уличката, Дикстън нададе предупредителен вик, към който и аз присъединих моя гласец.

Помислих, че изненаданите буканиери ще побягнат, без да се заинтересуват от броя на тия, които се спотайваха в тъмнината. Когато първите се спуснаха да бягат, един от злосторниците, навярно водачът им, стреля по посока към нас, а след това с див вик: „Да убием Морган първо!“ се втурна с гол нож към широката улица.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: