read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


Единият падна веднага на палубата като съсечен. Другият замаяно се олюля, докато успее да се хване за едно въже, за да не падне. А останалите буканиери престанаха да закачат Дикстън и подигравките им се отправиха към смаяния му мъчител. В негово лице аз видях нашия познат от сутринта, Червения Пит, който беше получил този прякор вероятно заради червената си коса. Когато Пит най-после застана отново здраво на краката си, по лицето му се четеше голяма злоба.

— Ти, пачавра такава! — каза той презрително през стиснати зъби на Дикстън. — Счупи ми черепа!

Това печално изявление беше посрещнато с гръмък смях от неговите приятели, което увеличи гнева му.

— Сега ще ти изкарам гръцмуля — извика той и грозният нож светна в ръката му.

— Няма ли за мене оръжие? — попита Дикстън, отстъпвайки назад.

Преди той да получи отговор или оръжие, Червения Пит беше вече при него с вдигнат за удар нож.

Атаката беше така внезапна и страшна, че Дикстън по чудо не падна. Ножът се спусна веднъж и когато пак се издигна, беше облян в кръв. Преди да се спусне още веднъж, ръката на Дикстън беше вече докопала китката на нападателя.

Последва едно късо изпитване на силите. Макар и ранен, Дикстън беше далеч по-силен от Пит. Назад, назад, назад притискаше китката на буканиера, докато ръката му се отвори и ножът падна безопасен на палубата. Но Дикстън не престана да наляга. Той притискаше назад ръката на Пит, докато лицето на буканиера се сгърчи от болка. Последва внезапно изпращяване точно както съчка се чупи под нечий крак в гората. Чак тогава Дикстън престана да натиска и счупената ръка на Пит увисна безпомощно на рамото му.

Дикстън не можа дълго да се наслаждава на победата си. Едно голямо петно кръв беше вече изцапало ризата му отпред. Той се олюля и направи отчаяно усилие да се задържи на крака. Беше твърде много за него. Коленете му се подвиха и той падна в безсъзнание.

В миг бях при него, полупобъркан от уплаха. Бях в ужас отчасти и за себе си, защото, ако умреше Дикстън, изгубвах един силен защитник. В моите момчешки очи той беше истински герой.

Разкъсвайки ризата му, открих голяма и грозна рана на лявото му рамо. Преди да съм опитал да спра кръвта, Харви, помощникът, ме отблъсна грубо настрана.

— Ей сега ще закърня този приятел — каза. — Той е твърде добър борец, за да го загубим, затова ще го прегледам и ще го взема в собствената си кабина.

Като видях как изкусно бе превързана ръката на моя спътник, страховете за съдбата му изчезнаха напълно. Дик не дойде в съзнание, преди да го отнесат долу, но аз знаех и без уверенията на Харви, че нямаше никаква опасност. Всъщност буканиерът ми каза, че приятелят ми ще бъде отново добре след по-малко от една седмица.

Джим беше останал тих наблюдател на случилото се. Сега дойде негов ред да бъде измъчван. Счупената ръка на Пит беше стегната между две дъсчици, след което буканиерите се насъбраха около нещастния Джим.

Един от тях хвана скъсаната му гъдулка, което накара Джим да скочи с проклятие и да го попита дали ще смее да я пипне още веднъж.

Неговата закана беше посрещната с груби викове и подигравателни аплодисменти.

— Подкарай нещо на старата си гъдулка — извика един.

— Да — съгласи се друг. — И ако твоята музика не ни се хареса, ще ти счупим гъдулката в главата.

Лицето на Джим побеля.

— Няма лък — извика той. — И едната струна е скъсана, не виждате ли?

— Къде е гъдулката на стария Бил Лоримър? — попита Харви.

— Кой му взе гъдулката, след като го чукнаха?

— Аз, приятели. Долу е, ей сега ще я донеса.

Ниският човек, който беше отговорил, се спусна долу и след малко се върна с една счупена гъдулка и лък.

— Седнах на гъдулката миналата вечер — каза човечецът, за да обясни състоянието на инструмента, — но струните и лъкът са здрави.

— Дай ги на този свирач — заповяда Харви. — Сега, моето момче — продължи той към Джим, — ти имаш инструмента, който принадлежеше на най-добрия свирач във флота на буканиерите. Той би ни свирил тук днес, ако не го беше ударил един куршум преди две седмици. Побързай и нагласи гъдулката си, така че да видим дали можеш да заместиш Бил Лоримър.

Като видя, че няма къде да върви, Джим взе една от струните на счупената гъдулка, за да смени скъсаната на своята.

— Хайде, по-бързо — извика един от буканиерите, когато Джим започна да настройва гъдулката си.

Джим продължи настройването невъзмутимо.

— Как искате да свиря с ненастроена гъдулка? — попита гневно той, когато буканиерите продължиха да му подвикват.

Най-после беше готов. Той постави лъка несигурно върху струните, сякаш се двоумеше какво да свири. Сетне, сякаш с мигновено просветление, започна. Пръстите му заиграха радостно от струна на струна, лъкът бързо се задвижи напред и назад. Както някога, той пак засвири веселото ирландско хоро, което беше въодушевило така много хората на „Скитник“, когато испанците го бяха нападнали.

Това беше твърде много за буканиерите. Как може да се чупи гъдулката на един човек, който свири така хубаво. Краката им затропаха в такта на музиката, телата им се залюляха. Харви ме грабна неочаквано през кръста и започна да играе напред и назад с мене и да се върти така, че главата ми се замая. Примерът му бе последван от повечето от другарите му и много скоро Джим беше обграден от танцуващи двойки, а останалите пригласяха на веселата музика с грубите си гласове.

Играта беше в пълния си разгар, когато се появи капитан Нежни. Отначало той остана със скръстени ръце, наблюдавайки хората си, докато един от тях не пусна партньора си и като прегърна капитана, го покани да се присъедини. Той прие и се понесе като ураган, силният му глас прогърмя, подел песента на гъдулката.

Когато хората се измориха от играта и запъхтени налягаха на пода, Джим престана да свири, но веднага всички пожелаха да продължи. И Джим поде една нежна мелодия, която никак не подхождаше на грубите им лица. Очите ми се просълзиха. Буканиерите престанаха да шумят и се заслушаха благоговейно в сладките тонове, изтръгвани от лъка на Джим.

— Донеси малко ром, Харви! — проговори капитан Нежни, когато музиката спря. — Това е случай за тост.

И когато всеки стоеше с пълна чаша, той застана до Джим.

— Братя — каза той, — пийте за нашия нов другар, гъдуларя Джим. Тука и сега ние го назначаваме за шеф на гъдуларите на целия буканиерски флот!

Тостът беше изпит сред бурни ръкопляскания.

(обратно)

Срещата ми с Морган

Два дни по-късно, когато се изкачих на борда, открих, че „Адски огън“ беше пристигнал в пристанище през нощта. Още седем други големи кораби се клатушкаха на котва и на главната мачта на всеки от тях се развяваше знаме с червен кръст върху бяло поле.

Попитах Харви, който стоеше близо до мене, за името на пристанището, въпреки че можех да направя едно доста сигурно предположение, че е Порт Роял, главният град на Ямайка, където баща ми щеше да поеме новата си длъжност. Не можех да не помисля за загубата си, като гледах бялото здание отсреща, което вероятно беше резиденцията на генерал-губернатора. Аз обаче отхвърлих това тъжно настроение от себе си. Бях решил какво да правя. По някакъв начин все щях да узная за съдбата на баща си и ако беше пленен, щях да подиря затвора му и щях да сторя всичко, за да го освободя.

Харви, който беше в разговорливо настроение, ми разправи, че флагът на главната мачта на всеки кораб бил избран по образец от конфедерацията на буканиерите.

— Сега флотът ни работи успоредно с английския — обясни той, — но колко ще продължи това, е друга работа. Много от нашите братя искат да превземат един от околните острови и да основат наша собствена държава.

— Кого ще направите глава на държавата си? — попитах аз.

— Това е голям въпрос. Датчаните ще искат Мансвелт и аз не мога да кажа, че е лош човек. Но запомни думите ми — има един уелски водач, който скоро ще стане адмирал на буканиерския флот, и тогава испанците да му мислят!

— Чувал съм, че испанските галеони избягвали вече тези води — казах аз, — въпреки че това може би не е вярно, видях пет от тях в деня, когато изгубихме нашия кораб.

— Съвсем малко са, Артър, може да бъдем сигурни в това. И тези, които са останали, малко пътуват сами… Най-често стоят на котва под закрилата на оръдията на някое испанско укрепление.

— Тогава как този уелсец, чието име не спомена, ще може да навреди на испанците? — попитах.

— Как ли? — отвърна Харви. — Той съвсем няма да се тревожи за испанските галеони. Ще атакува направо испанските укрепления, където те струпват скъпоценностите и златото, откраднати от разни кораби. Вече се шушука открито, че Морган е името на уелсеца, запомни добре: Морган се готви да завземе Порто Бело. Ако сполучи, някои казват, че ще ни преведе през провлака чак до златна Панама!


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: