read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


— А, развалена, развалена — въздъхна жално, забравяйки очевидно колко близко е бил самият той до смъртта.

Дикстън се опита да му обясни това, но добродушният човечец не можеше да го разбере и продължи оплакванията си.

— Къде ще намеря друг такъв инструмент? Баща ми и дядо ми са свирили на него. Носил съм го със себе си двадесет години по море и суша. Как да се помиря без него сега?

— По-добре почакай, докато стигнем до суша, Джим — посъветвах го аз. — Тогава ще имаш достатъчно време да се тревожиш за гъдулката си. Може и да успееш да я поправиш, но доколкото виждам, няма да имаш възможност да свириш вече на нея, освен може би на татко Нептун — на дъното на морето.

— Спри да говориш така — скара ми се Дикстън. — Няма да потънем, обещавам ти. А ти, гъдуларю, престани да оплакваш гъдулката си и помогни на момчето да изхвърли водата.

Даже когато взе тенекията от ръцете ми и започна да изпразва лодката, той пак поглеждаше от време на време любимата си гъдулка с такова съжаление, че не можеше да не му съчувствам.

С настъпването на нощта испанските кораби, заедно с придружаващия ги „Скитник“, изчезнаха от хоризонта и не мога да ви опиша колко самотен се почувствах. Баща ми и аз винаги сме били незаменими приятели и изведнъж да се намеря сред бурното море, в една отворена лодка, без да зная дали той е още жив… Даже и да не беше убит, той беше затворник в испански ръце, а на всеки беше твърде ясно как те третираха английските моряци, попаднали под тяхна власт.

Пак добре, че собственото ми опасно положение ме предпазваше от постоянната мисъл за бащината съдба. Зората ни завари сами сред морето, след като бяхме работили усилено цяла нощ. Огледахме хоризонта наоколо, но никаква следа от земя, нито кораб не срещнаха жадните ни погледи. Продължихме усилията си да плаваме, докато слънцето се изкачваше все по-високо, накрая застана право над главите ни и горещината стана непоносима. Страданията ни се пооблекчиха донякъде от стихването на морето, което ни даде възможност да си починем от работата и да се нахраним. Но горещината беше твърде силна, за да ни позволи да спим, и ние легнахме, задушавайки се, на дъното, молехме се за нощта и прохладата й.

Дикстън нареди да караулим поред през нощта. Той щеше да бъде пръв, Джим втори, а аз последен. Обаче след като Дикстън бе сменен от Джим, Джим не можел да устои на самотата, а още повече на страданията, които беше претърпял, и нежното клатушкане го бе приспало отново. Така никой не успя да ни предупреди за идването на „Адски огън“, докато с първите лъчи на изгряващото слънце не се изправи черен над нас…

Дикстън се беше пробудил пръв и уплашеният му глас ни стресна. Ние скочихме, за да видим, както казах, един мрачен неприятелски кораб, надвесен над нас. Гледаха ни половин дузина лица, които поради нашата изненада изглеждаха даже още по-грозни, отколкото бяха в действителност.

— Ще ви спуснем въже — чу се глас отгоре. — Почакайте една минута.

Нямаше какво друго да се прави и след като въжето беше спуснато, Дикстън се изкачи пръв, аз и Джим го последвахме.

На борда намерихме седем или осем свирепи на вид личности, които ни посрещнаха с насочени към нас щикове.

— Няма защо да се страхувате от нас — поясни Дикстън. — Обезоръжени сме и сме само трима.

Един от моряците изръмжа:

— Не мислете, че се страхуваме от вас, но предпочитаме да не рискуваме. Знаете ли колко бяхме, когато пленихме този кораб? Шестима в една отворена лодка, а той носеше цял куп испанци на борда си. Сложете настрана оръжието си всички, освен Червения Пит, и изтеглете лодката на борда. А вие, приятели, елате с мене. Не сваляй поглед от тях, Пит, и гледай да не ни изиграят някой номер.

Подчинихме се на тези заповеди, защото той очевидно заемаше някоя длъжност на кораба, а нямаше и смисъл да се противим. Държанието на този човек не беше неприязнено и отначало помислих, че сме попаднали на някой английски търговски кораб. Дикстън ме осветли относно истинския характер на хората, в чиито ръце бяхме попаднали, с единствената прошепната дума „буканиери“, когато ни водеха надолу.

Буканиери! Припомних си веднага разговора, който бях чул между баща ми и капитан Барет. „Скотовъдци, превърнали се в моряци“ — беше презрителното описание, дадено от баща ми, но капитан Барет беше дал много по-благоприятни сведения за тях. Спомням си, беше казал, че буканиерите действат като част от английския флот. В такъв случай ние трябваше да се радваме, че сме попаднали на един от техните кораби.

Водачът ни отведе в бедно обзаведена кабина и ни каза да седнем. Тогава ни попита как се е случило да попаднем сред морето в тази лодка и Дикстън му даде исканите сведения ясно и кратко.

Докато Дикстън говореше, аз разглеждах буканиера. Той беше висок, строен мъж с просто, грубо облекло, което оставяше открити косматите му гърди и дългите ръце и нозе. Те бяха придобили тъмнокафяв цвят от постоянно излагане на слънце и въздух, както и лицето му. Очите му бяха тъмни и страшни наглед, веждите му — рязко очертани, косата му — катраненочерна и разрошена. Това, което ме порази най-силно, беше безстрашното му изражение и решителността, която се излъчваше от него.

Той изглеждаше доста доволен от разказа на Дикстън, но каза, че ще трябва да докладва всичко на капитана си, който още не беше станал. Докато правеше доклада си, ние трябваше да останем в кабината, където обеща да ни прати в най-скоро време храна и сухи дрехи. С това обещание той и Червения Пит ни напуснаха, като заключиха кабината след себе си.

Дикстън и аз седнахме мълчаливо, а Джим се възползва от случая да прегледа инструмента си най-щателно може би за десети път и най-после извести със сияещо лице, че гъдулката не е напълно развалена.

— Никога вече няма да бъде точно същата, както преди — каза той не много радостно, — но при все това ще остане до края на живота ми при мене, ако още един път не я осакатя. Как съжалявам, че лъкът ми не е тука, за да я накарам пак да проговори.

И той любовно задрънка с пръсти по струните.

Буканиерът удържа думата си, защото не чакахме дълго за сухо облекло и топла храна. Изглеждаше, че да паднеш в ръцете на буканиерите беше по-добре, отколкото да паднеш под властта на испанците.

Не бях така сигурен в това, когато попаднахме на кораба. Много от моряците стояха наоколо — никога очите ми не бяха виждали хора с по-дивашки вид. Шкиперът беше висок, месест човек, огромен и необикновено силен, облечен почти по същия начин, както и хората му — широк панталон, стигащ до половината на голите му крака, пъстра риза, отворена отпред на гърдите, на кръста увит пояс, в който бяха затъкнати два пищова и един дълъг, остър нож. Въпреки че лицето му не можеше да се опише като приятно наглед отчасти поради неговата отпуснатост и отчасти поради една грозна, извита драскотина, все пак нямаше нищо особено страшно в него и аз се почувствах в безопасност.

— Добре, слушатели мои! — възкликна той след дълго мълчание. — Помощникът ми Харви разправя, че сте избягали от испанско нападение. Разкажете ми историята пак — така, че да я разбера най-добре.

Дикстън стори това и тогава шкиперът на буканиерите, който се радваше на неподходящото име капитан Нежни, започна да ни задава въпроси поотделно. Отговорите ни скоро го убедиха, че историята е вярна, и когато научи кой е моят баща, той започна да се отнася към мене с по-голямо внимание, което ми припомни, че буканиерите бяха под контрола на генерал-губернатора на Ямайка. Той изглеждаше главно заинтересуван от посоката, в която бяха отпътували испанците с плячката си. След като ни изслуша, съобщи, че курсът на „Адски огън“ ще бъде направо към Ямайка.

— Тези испански кучета стават твърде решителни — заяви той.

С едно предупреждение към хората си да не ни закачат, капитан Нежни се оттегли, като ни остави обградени от целия екипаж на кораба.

Очевидно капитанът знаеше обичайното отношение към новаците, попаднали в ръцете на буканиерите, затова предупреди хората си да не ме закачат, което ме спаси от неприятност. Но Големия Дикстън и гъдуларят Джим нямаха същия късмет и буканиерите решиха да ги поразучат.

Дикстън беше първата жертва на техните забележки и действия. Грубите намеци относно ръста му Дикстън прие с глупава усмивка на уста, но аз забелязах блясъка в очите му, който ми подсказваше, че неговите мъчители щяха да сторят добре, ако не престъпят известна граница. Като откриха, че словесните им подигравки имаха малък ефект, буканиерите преминаха към действия, като започнаха да го щипят и мушкат от всички страни. Известно време Дикстън понасяше, като се надяваше да избегне разгневяването на буканиерите. Обаче неговото търпение се изпари, когато двама от грубияните започнаха да го бодат с добре изострените си ножчета. С рев на ранен бик Дикстън се хвърли върху мъчителите си, хвана по един за врата с всяка ръка и удари главите им с всички сили.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: