read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


Последваха няколко минути тежка борба, за която смътно си спомням. Спомням си, че един път бях повален на палубата, и мисля, че баща ми ме спаси. Спомням си също, че видях Джим, заедно с инструмента му, влачен от неприятелите, и след това тялото му полетя от борда и пенещите се вълни го отнесоха.

Ясното ми възпоминание дойде, когато битката стихна и разбрах, че испанците се оттеглят от нас. Корабите бяха започнали да се отделят един от друг. Още няколко испанци висяха от нашата страна, но повечето от тях, виждайки опасността, се бяха прехвърлили на собствения си кораб. Капитан Барет схвана благоприятния момент и бързо даде своите нареждания. Той сам пое управлението и върна „Скитник“ на предишния курс. С тази маневра целеше да остави всички неприятели зад себе си, ако, разбира се, щастието му помогнеше. Като минавахме, дадоха кратък залп към нашата страна, но не причиниха големи щети. Както и да е, продължихме пътя си при победоносните викове на нашите хора и когато капитан Барет хвърли поглед назад, усмивка на доволство заигра по устните му.

Всички бяха радостни и вярваха, че ще успеем да се приютим в някое пристанище на Ямайка, преди неприятелите да се окопитят. Но един от испанските кораби бързо се съвзе и капитан Барет погледна отново натъжено, като откри, че той беше тръгнал по следите ни много по-рано, отколкото бяхме очаквали.

— Който и да командва този кораб — испанец или не — е отличен моряк! — заяви капитан Барет с истинско възхищение в погледа. — При все това надявам се, че ще спечелим.

И така щеше да стане, ако един точен изстрел на най-близкия испанец не беше свалил главната ни мачта, тежко засегната още при първата схватка. Двама души бяха убити на място и десетина — ранени от падането на мачтата. Останалите, окуражавани от шкипера и помощниците му, се опитаха да поправят щетите, но техните усилия бяха само наполовина, сякаш знаеха, че е невъзможно да се избяга.

Баща ми поведе сериозен и напрегнат разговор с шкипера.

— Вие също! — чух да казва шкиперът. — Мой дълг е да настоявам да се използва и последният шанс за бягство.

Баща ми поклати тъжно глава.

— Не мислете, че искам да попадна в ръцете на испанците — каза той, — но не очаквайте да се скрия зад думата „дълг“ и така да ви напусна.

Капитан Барет се опита да спори с баща ми, но не му беше позволено да продължи.

— Не, капитане — каза баща ми с твърд глас, за да забрани всякакво по-нататъшно разискване. — Аз оставам тук с всички ви, каквото и да последва. Ако вие и хората ви трябва да отидете в тъмница, а може би и на мъченическа смърт, искам да споделя същата съдба. Но ще приема с благодарност вашето предложение — една лодка с гребец, за да дам шанс на сина си да избяга.

Разбрах, че баща ми искаше да ми даде възможност да избягам. Можех ясно да чета мислите му. Една малка лодка, свалена веднага, по всяка вероятност не би привлякла погледите на преследващите ни галеони в разгара на битката. И даже ако ни видеха, испанците едва ли биха помислили, че заслужава да я преследват. Капитан Барет ми показа, че моите предположения са верни, като отдели няколко души да свалят лодката и да я запасят с достатъчно вода и провизии.

Хвърлих се в ръцете на баща си, молейки го да не ме отделя от себе си.

— Не съм страхливец — извиках, — защо ме правиш такъв? Нека остана с тебе!

— Сине мой — рече кротко баща ми, — няма да бъде страхливост от твоя страна, ако напуснеш „Скитник“, тъй като това е моето желание. Животът е пред тебе, докато ние сме изминали нашия път.

Но аз продължавах още по-упорито да настоявам. Струваше ми се твърде подло за един мъж или момче да остави другарите си на почти сигурна смърт или плен.

— Много добре! — възкликна баща ми най-после. — Понеже с увещания не мога да те заставя да тръгнеш, аз ти заповядвам. Кого сте избрали да отиде с момчето, капитане?

— Мога да отделя само един, както ви казах, сър Хю, но ще ви дам най-добрия, когото имам на борда. Изпратете Големия Дикстън при мене, господин Адамс — добави той, като се обърна към първия си помощник.

Големия Дикстън дойде гол до пояса и окъпан в пот, защото никой не се беше борил по-храбро от него. Той беше около тридесетгодишен, един и деветдесет висок, с масивни рамене, малко тромав на вид. Не изглеждаше строен. При все това беше много подвижен. Никой на борда не можеше да се мери по сила с него.

Капитан Барет бързо му обясни какво трябва да направи.

— Ако можеш да минеш незабелязано — заключи той, — отправи се към най-близката суша. Опитай се да влезеш в Порт Роял, предай момчето на генерал-губернатора и му разправи какво се е случило със сър Хю Елиъс и останалите от нас. Няма нужда да ти казвам, че ще трябва да пазиш това момче с цената на собствения си живот.

Големия Дикстън се готвеше да попита дали някой друг не би пожелал да се възползва от случая да избяга, а той да остане с другарите си, но преди да стори това, баща ми пристъпи напред и го хвана за ръката:

— Зная, че си привързан към момчето ми, Дикстън. Зная, че мога да ти се доверя, че ще направиш всичко, за да го спасиш. Бог да те благослови!

Сълзи се появиха в честните очи на този човек.

— Ще направя всичко възможно, сър Хю — промълви той. — Ако нещо лошо се случи с момчето ви, това няма да бъде по моя вина. И докато той ви намери пак или безпрепятствено се завърне в Англия, обещавам ви, че ще го следвам където и да отиде.

(обратно)

На борда на „Адски огън“

През цялото време, докато сваляха и приготвяха лодката, оръдията на неприятеля, както и нашите не бяха в бездействие. Когато се отделихме от „Скитник“, първият от преследвачите ни не беше на повече от двеста метра от него.

Морето беше неспокойно и имаше вероятност нашата черупка да бъде погълната от вълните, които сега я подхвърляха като кокосова запушалка по върховете си. За щастие, Големия Дикстън беше изкусен гребец и умело отбягваше високите вълни. А аз бях така отчаян от раздялата с баща ми, че опасността от удавяне съвсем не ме тревожеше. Може би бурното море беше причината да не забележат нашето бягство, защото освен единствената граната, която падна неприятно близко, след като току-що бяхме напуснали „Скитник“, никой не ни обърна по-нататък внимание.

Дикстън, виждайки отчаянието ми, веднага намери начин да ме залиса.

— Кураж, момчето ми — обърна се към мене той. — Баща ти по-вероятно ще бъде пленник, отколкото убит, и пак ще го освободиш, ако не се оставиш на произвола на вълните.

Това беше една нова идея, която успя да ме пробуди. Ако наистина баща ми щеше да бъде пленен от испанците, през цялото време, докато аз бях свободен, все щеше да има надежда да го освободя. Затова аз упорито се залових за работа — да изхвърлям водата, която нахлуваше в лодката, и за около пет минути бях така зает, че почти забравих опасността.

Когато в следващия момент съзрях „Скитник“, открих, че беше притиснат между два от испанските галеони. Английският флаг беше смъкнат и на негово място бяха издигнати испанските цветове.

Дикстън, който също беше забелязал това, заби яростно лопати във водата и загреба с всички сили, сякаш да даде израз на накърнените си чувства. Но преди да направи още десетина удара, долових слаб вик от лявата ни страна и като обърнах глава, забелязах един плувец едва-едва да удря по повърхността на вълните.

„Бързо, Дик — извиках аз (името на Големия Дикстън обикновено се съкращаваше на Дик, когато някой се обръщаше към него), — бързо! Виждам един плувец нататък.“

Дик не отговори, но отправи лодката към посоченото място и скоро измъкнахме едно мокро, безпомощно тяло. Поставихме човека с лицето надолу на дъното на лодката и побързахме да изгребем насъбраната се през това време вода.

— Та това е свирачът Джим! — възкликнах аз, когато свършихме с изгребването. — Виж, инструментът още виси на рамото му. Няма да може да свири повече на него…

— Ще се оправи за много кратко време — каза Дикстън, — но ще се разочарова страшно, когато види какво се е случило с гъдулката му. Той обича този инструмент повече, отколкото някои хора обичат себе си.

Малко успяхме да сторим за съвземането на Джим. Дикстън желаеше да изпълни обещанието пред баща ми и първата му работа сега беше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между нас и испанските галеони. Моята работа да изпразвам лодката също не можеше да се остави за повече от няколко минути. Ето защо трябваше да оставим Джим сам да се съвземе.

Скоро той изпъшка и изпусна едно проклятие. След това започна да размахва ръце, като че ли още плуваше, за да се спаси; и най-после, с едно последно усилие, седна в лодката и сне гъдулката от рамото си.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: