read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»


Чарлс Мун Бенет
Адмирал Морган

Обградени от галеони1


С приближаването ни до Ямайка, където баща ми, сър Хю Елиъс, беше назначен за заместник на губернатора, загриженост започна да се чете по лицата на всички от кораба. Вярно е, че нашият кораб „Скитник“ притежаваше достатъчно хора и беше добре въоръжен, но времената бяха опасни и испанските галеони — твърде многобройни из тези води.

— Испанците не са така смели, както някога — обърна се към баща ми капитан Барет, когато един ден заедно кръстосваха палубата. — Буканиерите бързо ги изгонват от морето.

Баща ми се намръщи.

— Слушал съм за тези разбойници — каза той. — Струва ми се твърде жалко, че английският флот се осланя на такива като тях.

— Не, сър Хю, вие онеправдавате тези хора. Истина е, че допреди няколко месеца буканиерите гледаха стадата си и водеха един доста миролюбив живот, продавайки пушено месо на минаващите кораби. Испанците сами прекратиха търговията им, като започнаха да преследват и изтребват стадата, които буканиерите ловяха преди. Това накара буканиерите да хванат морето със своите лодки и да преследват и пленяват всеки видян испански кораб. По този начин те успяха да си създадат един доста храбър флот и се оказаха изкусни моряци и храбри борци.

Баща ми затананика стара мелодийка, като че искаше да покаже колко малко вярва на това, което капитан Барет казва.

— Още ли мислите, че тези буканиери не могат да бъдат добри моряци само защото някога са били скотовъдци? Ще видите грешката си, сър Хю, и то скоро, след като слезем на Ямайка. Генерал-губернаторът усилено работи, за да ги запази като част от английския флот.

Разговорът беше прекъснат от един вик, идещ откъм главната мачта.

— Вижда се платно!

Капитан Барет веднага вдигна бинокъла към очите си и го насочи към хоризонта. Когато се обърна към баща ми, лицето му беше добило необикновено сериозно изражение.

— Не едно платно, сър Хю, а три — каза той. — Ако това са испанци, както подозирам, дано успеем да се измъкнем. Три на един! Работата е малко опасна и предпочитам да не рискувам кораба си.

Той издаде някакви кратки заповеди да се вдигнат още платна и промени нашия курс с няколко градуса. „Скитник“ беше доста бърз и хората му не се страхуваха от преследване. Вероятно бихме се отървали лесно, ако пред нас на хоризонта не се бяха появили два нови кораба. А това значеше, в случай че са неприятелски, че сме обградени.

Капитан Барет захапа долната си устна до кръв.

— Смятам, че не съм страхливец — каза той, — но всеки би се подвоумил при едно неравенство пет на един.

— Успокой се, човече, не губи кураж — отвърна весело баща ми. — Хората са влизали в още по-неравни битки и са излизали живи и здрави от тях. Поддържайте „Скитник“ право напред и може би ще успеем да се справим с неприятелските кораби пред нас, докато тези отзад ни приближат на пушечен изстрел.

Понеже това беше най-умният план, капитан Барет го прие, като в същото време се надяваше, че корабите пред нас може да се окажат приятелски. Но дълго преди да влезем в обсега на двата кораба, забелязахме с биноклите си златния флаг на Испания да се развява от главната мачта на всеки кораб. Нашата палуба беше вече готова за действие и капитан Барет, приел реалността на нещата, се показа като умен и храбър шкипер, какъвто бяхме слушали, че е.

— Има да се борим срещу многоброен неприятел, момчета — викна той към хората си, на които беше заповядал да се съберат в центъра на палубата, — но никога не забравяйте, че не сме бити, докато корабът не потъне под краката ни. Чували ли сте някога за сър Ричард Гренвил? А! Виждам по начина, по който очите ви светват и мускулите ви се изопват, че разбирате какво искам да кажа. Кажете, мислите ли, че ще можем да се справим?

Уверяващите викове „да, да, сър“, които изпратиха малката реч на шкипера, ме изпълниха с надежда. Както всяко момче аз смятах тези обгорели, неуморими и безгрижни моряци за непобедими. Не мислех, че моряците на борда на испанските кораби могат да бъдат също така храбри. Почти без какъвто и да било страх, но с голямо любопитство аз се настаних на носа на кораба, решен да изпитам напълно насладата от първата си морска битка.

Хората вече се бяха наредили по местата си и жадно очакваха приближаването на неприятеля. Всяка група се беше струпала около своето оръдие, готова да изпълни всеки момент командата „огън!“ на шефа си, стоящ със запален фитил в ръка.

— Мислите ли, че можем да ги достигнем вече? — попита капитан Барет един от мерачите по прякор Суомпи.

Като че ли за присмех на неговия въпрос по-близкият от испанските кораби пусна първата граната, която падна достатъчно близко, за да ме измокри, и накара баща ми да ми заповяда да се прибера на защитено място.

— Каквото могат те, можем го и ние, сър — проговори Суомпи, като подреждаше оръжието си.

И като получи разрешение от шкипера да стреля, той допря фитила до запалката и застана прав, за да гледа ефекта от изстрела си.

— Ура! — извика той и хвърли шапката си във въздуха.

Всички се присъединиха към радостта му. Ударена беше палубата на предния испански кораб и хората смятаха този първи успех като щастливо предсказание за победоносен край.

С напредването на нашия кораб и двата пред нас, оръдията и от двете страни се пълнеха, палеха и стреляха непрекъснато. Ранените бяха така многобройни, че хирургът и неговите неопитни помощници имаха много повече работа, отколкото бяха очаквали. Аз скоро разбрах, че морската битка има и лоша страна, много по-различна от героичната картина, която моето младежко въображение ми беше нарисувало.

Наистина тежко нещо е да виждаш хора, повалени от хвърчащи гранатни парчета, да виждаш широко отворени рани, откъснати ръце и нозе и приближаващия се неприятел. Прилоша ми при вида на натъркаляните по палубата тела и бях готов да избягам долу, ако не беше баща ми, който желаеше да помагам при превързването на ранените.

Потискайки страха си, доколкото можех, аз го последвах при обиколката му на ранените и подкрепян и окуражаван от неговото спокойно и твърдо изражение, се почувствах горд, че не се бях посрамил. И наистина, след известно време работата така ме погълна, че почти не забелязвах обкръжаващата ме опасност. Поглеждайки нагоре, след като бях привършил превръзката на един моряк с отнесен крак, бях изненадан да открия високите мачти на един от испанските кораби да се приближават към нас и в следващия миг чух твърдия глас на капитан Барет, обръщащ се към екипажа:

— Пригответе се да отблъснете прехвърлящите се нападатели!

Забравяйки собствената си работа, аз скочих на крака, затичах се към раклите, където бяха окачени пики и широки испански ножове, и сграбчвайки една пика, побързах натам, откъдето заплашваше опасността.

Първите хвърлени от испанците въжета бяха отрязани от нашия екипаж, но други, нови, паднаха на борда. Последва отчаян залп от пушечни изстрели. Беше лудост да се опитваме да прекъснем така направената свръзка между испанския и нашия кораб.

С бавното приближаване на двата кораба капитан Барет забеляза и отчаяните погледи на някои от своите хора. Той запита къде е свирачът Джим. Свирачът излезе от прикритието с инструмента, окачен както обикновено през рамо.

— Подкарай една от твоите весели песни, момко! — извика шкиперът и очите на моряка заблестяха от щастие.

Без да мисли за куршумите и неприятелските стрели в този момент, той откачи инструмента си, нагласи го грижливо и дръпна лъка по струните. Пръстите му живо се раздвижиха, лъкът бързо заигра и радостните звуци на една ирландска песен прозвучаха победоносно над шума от битката. Големите оръдия бяха почти спрели огъня си, но имаше още достатъчно шум от кръстосването на стоманените мечове, пукота на пушките и високите команди.

— Сега, момчета, не отстъпвайте нито педя! — ревна един глас близо до мене и аз вече знаех, че испанците са започнали да се прехвърлят на нашия кораб. Те се катереха като диви котки, някои, носейки оръжието в устата си, други, въоръжени с брадви, които забиваха в тялото на „Скитник“, за да си помагат при изкачването. Нашите хора ги пробождаха през страничните люкове, изпращайки много от тях презглава в морето. След тях идваха други, нехаейки за съдбата на другарите си. Ние ги посрещахме мъжествено, решили да не им позволим да стъпят на нашата палуба.

Аз прободох един с дългата пика, която бях сграбил, и той падна назад, издавайки силен, нечовешки рев, прекъснат от набързо погълналите го вълни. Опитах се да се справя с друг по същия начин, но той хвана края на пиката и поведохме борба за оръжието. Тогава ми дойде наум, че ако пусна пиката, испанецът ще падне в морето. Така освободих оръжието и видях как неизвестният дон го отнесе надолу, към тясната ивица вода, която отделяше двата кораба. Любопитството да видя края на моя неприятел едва не ми струва живота. Един мургав испанец ме сграбчи за шията и не знам какъв щеше да бъде краят, ако свирачът Джим не се беше притекъл навреме да го прободе с пиката си и той се сгромоляса по гръб върху един от приятелите си долу.


read2read.net / Проза / Классическая проза / Бенет Ч. / Книга «Адмирал Морган»

Поделитесь ссылкой в социальных сетях: